Гледах морето през окото на цвете. То трепереше, държеше под ръка вятъра и се опитваше да го прегърне. Измори се и полегна в саксията, стояща между един продупчен маркуч и бяла ограда. На оградата стояха чайка и момиче, пречеха ми да видя целия облик на безумното синьо. Птицата излетя, момичето кацна до мен. Донесе ми лъжица, облиза я, искаше да я напълни със захар, захарницата винаги беше отворена, капак дори нямах, не знаех как изглежда. Предложих й да направим сладкиш, тя каза че ще си помисли. А докато мисли, може да поиграем. Била заета. Няма проблем, вече се заклещи в лабиринта Муза и докато излезе ще остави диря достойна за роман. Знам, че ще си тръгне, това е неизбежно, ще кацне на нечии друг бряг. Дано там имат захар, ако не ще си близне от солените вълни. Хвърли кърпичката си върху мен, ослепи ме, останах и без образ, никога няма да се излекувам или поне не искам. Сбогом от един портрет със скръстени ръце и разсипана захарница. Целувка легнала на туристическа картичка!