(Три дни от живота на една жена - втора част)  

                                        I 

        Средата на август 2007. София.

 Самолетът за Прага беше отворил врати и пътниците вече се качваха по стълбите.

    Тя поздрави с усмивка стюардесата, показа ѝ бордната карта, международния паспорт и тръгна между двете редици седалки. 

    Мястото ѝ беше до прозорчето. Настани се удобно, опитвайки се да се отпусне, но не ѝ се получаваше. Особено сега, когато след два часа щеще да види Владимир, как би могла да не се вълнува?!...

    От мига, в който вратата се затвори след него, бяха изминали 24 години. Почти толкова, на колкото беше тя, когато съдбата ги срещна за първи път на брега на морето...

    Помнеше всичко! Как би могла да забрави онези три дни в Поморие, които бяха нейният спасителен, тих и слънчев залив при всяка буря, която я връхлиташе в океана на живота ѝ?!...

    Първата се разрази веднага след като той излезе от стаята и я тръшна на леглото, върху намачканите чаршафи, още топли  от телата им. Знаеше, че ще я боли, но не знаеше, че ще е толкова непоносимо!... Не можеше да диша... Едва събра сили да се облече и тръгна към морето, чиято хладна солена милувка винаги успяваше да я съживи...

    Вървеше по мокрия пясък, опитваше се да вдишва дълбоко аромата на водорасли  и раковини, без да мисли за нищо друго…

    Но сега всичко ѝ напомняше за Владимир… Поне успя да заплаче и плака на воля, защото сутрин рано нямаше много хора по плажа. Не ѝ олекна особено, но от морския въздух започна да диша по-добре… 

    До обяд остана на плажа. Милото моренце! И този път ѝ помогна да не рухне съвсем…

    Но когато влезе в колата заедно с брат си и приятелите му и потеглиха за София, скръбта я захапа за гърлото с още по-голяма сила - след раздялата с Владимир последва и раздялата с морето… На всичкото отгоре трябваше и да сдържа сълзите си, за да не разберат останалите колко ѝ е тежко… От веселите им разговори и смеха им изобщо не ѝ ставаше по-леко. Как щеше да издържи до София???...

    Но… както казваше баща ѝ, човек издържа повече от куче…

    Когато най-сетне се прибра в студентското общежитие, в стаята я посрещна съквартирантката ѝ, с която бяха близки приятелки. Вече можеше да даде воля на чувствата си - имаше рамо, на което да поплаче и сърце, което да превърже нейното…

    На следващия ден се срещна с друга своя приятелка - психолог по професия, защото искаше да чуе нейния съвет как да постъпи в ситуацията, в която беше попаднала. Оказа се, че е същият, който ѝ даде Владимир -  по-добре да запази в тайна случилото се между тях в Поморие от мъжа, с когото отпреди имаше продължителна връзка, защото няма да бъде разбрана, само ще го нарани… 

    Тя обаче не издържа и му каза още при първата им среща. Опита се да му обясни и причината - че се е чувствала пренебрегната и необичана от него. Той мълча през цялото време и когато накрая го попита няма ли да каже нещо, отговори, че очевидно е намерила човека, когото е търсила… 

    И този път (за кой ли пореден!) в душата ѝ се утаи горчивината, че не може да го разбере (вероятно неразбирането беше взаимно).

    След две седмици дойде да ѝ честити рождения ден - беше си обръснал брадата, което я учуди (не го беше правил досега), а според психоложката означаваше, че е бил наранен…

    Няколко дни след завръщането ѝ в София получи писмо от Владимир с негова снимка, както ѝ беше обещал и картичка с изглед от Татрите, на която ѝ пишеше, че е там с група туристи. Тя също му изпрати своя снимка и писмо на руски, в което му споделяше, че е казала за случилото се между тях в Поморие на досегашния си партньор, а също, че е раздвоена в чувствата си. Но не му написа цялата истина. А тя беше, че ако я повикаше при него, би тръгнала веднага, без колебание… 

    В отговор на нейното дълго писмо Владимир ѝ изпрати картичка с пожелания за рождения ѝ ден и друга с изглед от мястото, където се намираше в момента, от която разбра, че по-късно ще ѝ пише повече.

    Може би беше раздвоен в чувствата си като нея… или се беше събрал с предишната си приятелка… а може би имаше нова връзка… Но каквато и да беше истината, трябваше да я сподели с нея. А той не го направи.

    Това беше второто ѝ разочарование от него.

    И тя реши, че най-добре ще бъде да го забрави…

Следва продължение