Вървя по улиците на града. На моя град, тъй близък и далечен. Срещам погледите на хора, които може би съм познавала някога. Пресичам двора на гимназията. Татко, татко, къде си? Кога отлетяха годините, когато всички тичахме при теб за щяло и нещяло? И ти ни бе опора и пристан. Няма те вече и нищо не е същото там. А ето и кино ''Дружба''. Не, не - ''Планета'' сега се нарича. А колко филми изгледахме някога тук. Някога! Тогава, когато филмът беше само 30 стотинки и залата беше пълна. А ние, влюбени и безбожно млади, седяхме на последния ред и филма понякога беше само фон на нашите целувки. Боже, колко отдавна сякаш беше това! И всичко е сякаш същото и не е! И хората сякаш са същите и не са! И аз сякаш съм същата и не съм! О , да, онова наивно момиче вече го няма. Но душата е същата. Ранявана, мамена, но същата. Все още търсеща, искаща, обичаща.

Защо ли не мога да спра да съм влюбена? В живота, в слънцето, в цветята!

Защо ли не мога да спра да съм влюбена?!... В моя град.