Стоях на парапета на моста, вцепенена от страх. Не можех да помръдна. Мъжът до мен каза:
- Погледни напред и скочи.
- Не мога!!! - отвърнах аз.
- Можеш, давай! Прекалено много го мислиш!
- Не мога...
Успя да види отчаянието в очите ми. Наистина не можех да скоча. Колкото и да умолявах тялото си да се отпусне напред, то безкомпромисно отказваше. Чувствах се безпомощна като малко дете. Не исках да се отказвам, но не можех и да скоча. Бях толкова безсилна пред страхът си.
Той го прочете в погледа ми. Но не ме осъди. Знаеше, че не съм страхливка. Знаеше, че мога. Може би защото беше виждал този поглед в очите на много други хора. Мисля, че аз не повярвах достатъчно в себе си. Затова се разколебах. Само за секунда. А на инстинкта ми за самосъхранение толкова му и трябваше, за да излезе на сцената и да всее този ужас, който ме беше погълнал изцяло. Тогава той ме попита:
- Искаш ли да те бутна?
- Не! Да не си луд?! - изпаднах в недоумение аз. Как така ще ме бута! След секунда размисъл, добавих:
- Добре, бутни ме.
Той, навярно, много пъти се беше сблъсквал с инстинкта за самосъхранение и знаеше как действа той. И колко бързо го прави. Само секунда. И както казах, аз му я дадох. Може би не трябваше да поглеждам надолу, а само да заема позиция и да наклоня тежестта на тялото си в правилната посока. Останалото го прави гравитацията.
Заех позиция - изпъчени гърди, изправена глава, разперени ръце. Не разбрах как и кога ме бутна (сигурно съм била много скована). Усетих как се накланям надолу. Стана толкова бавно. Като че ли с часове. (Този беше преломният момент). Падах надолу и усещах тялото си все едно се разделя на милиони малки частици. Все едно го няма. Загубих ориентация, чувствах само със съзнанието си. Усещането беше невероятно. Все едно умираш, но не умираш. Никога няма да го забравя. Не мога и да го опиша с думи, затова останалото запазвам за себе си.
- Видя ли, че сега се смееш? - попита другото момче.
- Да - отвърнах с усмивка аз. И наистина докато ме теглиха нагоре, аз непрекъснато избухвах в смях. Не зная на какво се смеех. Може би на себе си и на паническия страх, който ме бе обзел. Той е толкова силен. Понякога не може да бъде спрян. Единствено може да бъде преодоляван. Не бива да позволяваме на страха да ни завладее. А да го побеждаваме отново и отново, винаги когато се появи. Сами, с помощ от приятел, или с някого, подал ни ръка.
Така и направих - не се отказах, преодолях моя страх, макар и с чужда помощ. В онзи момент бях толкова щастлива, толкова жива. И занапред ще е така. Всяка една победа, дори и малка, е от значение.
Да живееш не означава само да дишаш, да се храниш и да ходиш на работа (училище). Да живееш означава да събудиш от всичко, което те спира да бъдеш себе си.
© Силвия Йорданова Todos los derechos reservados
мерси