11 nov 2009, 8:39

Моят сладък Ноември...

  Prosa » Relatos
1.4K 0 0
1 мин за четене

... всичко започна така... Трябваше да бъде моят ден, моят месец, моята есен, моята година... А сега, 10 дни по-късно, чувствам как ноември си отива, а с него и моята мечта. Бавно, но сигурно. Дори бих могла да се закълна, че когато се събудя посред нощ, чувам как времето внимателно приплъзва своите невидими стрелки и забързва хода си, докато повечето нормални хора са потънали в дълбок сън, най-после намерили покой след напрегнатия ден, изпълнен с неуспешни опити да го догонят. "Колко подло и грубо от негова страна" - казвам си аз с усмивка и в съзнанието ми бързо изниква неумело скицираният образ на Човека-Време. Как бих искала да спре за миг и да ме остави да се порадвам на тишината... Дори в дългите зимни нощи, когато минутите се сливат с вечността, наистина ми се струва, че го прави. Тогава единствено се чувствам като господарка на собствения си живот и всемирната тъмнина не ме плаши. Да, взираща се в полумрака, очакваща неочакваното, стоя, опряла ръка на възглавницата си и се опитвам да отгатна какво ли се случва с хората, след като напуснат този свят. Съзнанието ми се промъква из необятни градини, вдишва аромата на розите и се удивлява от красотата на светулките и тяхната песен, чийто глас е светлината и музика - нощната тишина. След това тича на воля из просторните поля, съпровождано от изящните изпълнения на щурците и накрая спира своя устрем, загледано в големите ярки звезди. Внезапно интимната атмосфера е нарушена от един неканен гост. Човекът-Време нахлува в моята малка приказка и я превръща в налудничаво среднощно видение, лишено от красотата на мечтата, извървяла своя път до края. Той делово съобщава, че е време да продължи, защото сливането с вечността значи "заличаване на всичко, за което си заслужава да се живее" и изчезва с тихи стъпки. Както всеки автор, чиято коледна приказка е била хвърлена в камината, аз притварям очи, за да скрия тъгата и разочарованието си от света, неспособен да разбере надеждите и мечтите на един бляскав ум. По лицето ми се стича сълза, която с меко тупване се приземява на моята възглавница и попива в белите памучни нишки. Минути по-късно потъвам в неспокоен сън, надявайки се да се върна поне веднъж на местата, озарени от среднощния мрак, унищожил едно бледо, безформено видение...

¿Quieres leer más?

Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.

© Нели Овчарова Todos los derechos reservados

Comentarios

Comentarios

Selección del editor

Трите прошки 🇧🇬

esenna

– Рак, за жалост. Изтръпнах. Мама се сви като мокро врабче. – Но спокойно, Госпожо, този вид рак веч...

Хрумна й на шапката 🇧🇬

ИнаКалина

Аладин потърка вълшебната лампа: “Третото ми желание е да изпълниш още 1000 мои желания.“ Духът ведн...

Забрадката на Йозге 🇧🇬

Katriona

Пламен Камъка похлопа на вратата на съседите си в нощта срещу 15 юни. Брат му и снаха му заминаха сл...

Любовта на чаплата (за конкурса) 🇧🇬

perperikon

Гроздоберът бе в разгара си. Пълнехме кошовете с Тинта по терасите, надвиснали над реката, сваляхме ...

Очите на Елиф 🇧🇬

azura_luna

Горан вървеше към кръчмата с ръка в джоба. От време на време опипваше дали въпросният предмет, който...

Жената, която не ставаше за нищо (За конкурса) 🇧🇬

Katriona

Животът я мачкаше като тесто. Само че тестото става на хляб, а от нея вече нищо не ставаше. Така каз...