26 nov 2019, 17:11

 Мозайките на Плюшкин Част - 4 

  Prosa » Novelas y novelas cortas
986 1 0
Произведение от няколко части « към първа част
39 мин за четене

Част 4

 

Колкото до продължението на самия ритуал - бях поставен на много стар стол преправен предполагам от майсторите на шматороците на нещо като трон. 

Седнах там.

Всички застанаха в полукръг.

Един друг от приятелите прочете нещо като вербална нота, в която компанията, обръщайки се към мен, като към монархична институция надлежно ми пояснява какво значи ЦнК. А и че конкретно настоящия ритуал е във връзка с провъзгласяването ми за Цар на всички клошари в България. Та давайки ми тази върховна титлата по протокол ми се налагало да приема и ново светско име, което те като инициативен комитет по моята инаугурация решили да бъде - Цар Клоши.    

Но пък може би тук беше и най-гадния момент в тази иначе наистина усмихната и трогателна веселба. Нямаше как тогава пък и сега докато си спомням всичкото това да не се сетя, че на времето точно аз измислих прякора на наш Сотир, кръщавайки по някакъв подобен начин - Плюши. И понеже на компанията не съм им разказвал за тази подробност от живота ми се поинтересувах на кой и от къде му е дошло на ум за всичко това.  

А те с усмивки на лица ми споделиха колко дълбоко били впечатлени от странната поредица от преплетени събития след един къмпинг, на който всички от ритуала бяхме отново заедно. Ама наистина пък готино си изкарахме тогава там. И много красиви спомени съм си запазил от онова време. 

Палатките…

Плажът в близост…

Шумът на морето…

Лекия бриз сутрин и вечер…

Топлината на огъня! 

Слънчевата и лунната пътека…

А беее… Красота до безпредел!

Тук някъде насред насладата от спомена - звън от телефон!

… още и бибиткане изпълнено с напориста ярост ми подсказва, че моят човек е дошъл.

Излизам. 

Качвам се при него.

Рутинните размяна на поздрави.

Погалване по теметата…

И по вече добре заформилите ни се околопъпни овали. 

След което той пита:

- Казвай сега за оная чудата фотосесията? Да не са те короновали за майстор в някоя масонска ложа.

- Ти пък. Ако е масонски ритуал - те са тайно общество - какво ще търся в цял ръст в нета. Пък и другото… То при масоните не провъзгласяват ли в някаква титла като майстор - а не в цар? Още че там раздават мистрии, а не корони. Има май разлика - а? Не мислиш ли Гражданино Философ?! 

- Мисля аз амааа... – почесва се загадъчно по тила моят приятел - А тогава какво ще е това дето е по снимките? Пък и ти изобщо какъв цар може да си? 

- Еее! Явно съществуват други хора различни от философи, които имат по по-различни представи за мен от твоите философските. Ето тези дето ги виждаш около мен са компанията ми. Имахме едно ходене на къмпинг. Че там се случиха разни неща. С разни последващи продължения. Особено с трима човека от тях. Може пък да са решили точно във връзка със странните събития и моите неочаквани прояви да ме въздигнат на трона – и му разказвам подробностите около самия ритуал на коронясването, а той ме изслушва без да се драчи и накрая заключава: 

- Ахаа! Добре! Щом е като за заслуги, значи това дето го разказа е било черешката на тортата?

- Добра метафора.

- А тортата? 

- Какво тортата?

- Тя къде е?

- Коя торта? Нямаше торта на инаугурацията! 

- Не бе! Ти пък. Нали сам каза, че с метафори говорим… Имам в предвид основните събития. Там къмпинг, мъмпиг… Джи биджи! Преплетени събития! Трима или нам колко си учудени… Ритуал по коронясване… И т.н. И т.н.

- Е там вече е много повече за разказване…

- Добре! Ще видим по кое време ще ми се изповядаш и за тази си метафорична торта…

- То аз нямам проблеми с времето. Ти си този, който си в онова непрестанно състояние, обозначено от хората с простата думичка „ЗАЕТ”

- Така си е – прехапва устни той и клати глава – Ко да праиш! Тъй ме завъртя Животинът. Да съм в перманентен ангажимент към делата си. А! Ето пристигнахме. Ама да си знаеш… Наистина това за къмпинг и тортените ти инаугуарационни събития ми стана интересно… Ноо може би - някой друг път!

- Ами нормално за теб – хиля му се аз – Май е крайно време от Гражданина Философ да те прекръстя на Гражданина НДП!

- Какво е това НДП?

- Е - нали си умна глава! Ха кажи на какво ти прилича!?

- Амии като се знам и като те знам… Звучи ми като бъзикащо редуцирана дума, касаеща седалищните ми части. Само че тарикатски преоформена в леко нецензурна абревиатура НДП. Нали това трябваше да се досетя че е? 

- Мнооого сложно. Чак по Киркегорски засукано и по Кофуциански пресукано. Дай нещо като по-простичко – а! Нали си спомняш, че аз не съм завършил философия в Софийския! 

- Ами като чувам това НДП Гражданин… Или като се знам какъв работохолик съъъм… Та си помислих, как може би имаш в предвид Гражданин който перманентно е НДП от работа.

- Ооо… Я стига с тези философските заврънгъчи. Казвай направо, че ми писна от академичните ти догадки!

- Ами Мислителю мисля си, че на тинейджърско месинджерски жаргон искаш да ми кажеш - Гражданинът Философ Надупен от Работа.

- Боооожеее Гражданино Философ какви са тези надупените мисли дето са те надупили бе мой човек.

- Ами тогава какво да е това твоето загадъчно НДП бре Мислителю?! Ха кажи!

- НДП идва от Гражданинът - Някой Друг Път. 

- Аааа…Божеее… Колко далеч съм бил от истината Божеее – прихва да се смее моят приятел и почти през сълзи пита – Ама то с този интернет и тези новите куци съкращения – НЗ, ЗДР, НМЗ, КП човек наистина луд да стане!

- Оле! Оле! Ти да не си забил някое гадже първокурсничка бе Философе? Я! Я, я кажи какви са тези НМЗ и КП, че чак ми стана либопитно?

- Ти пък не си ли чел по нета…

- Ами май не!

- Ако някое младо маце ти напише НМЗ с глупости - това е съкращение на Не Ме Занимавай с глупости, а КП е Какво Правиш. Пък ЗДР е Здравей. А онова НЗ е Не Знам.

- Бреййй Ама ти много си се светнал по младежките линии… Ааа съмнителна ти е работата…

- Я стига! Има го изписано под път и над път в нета. Ама чакай сега Мислителю, а аз що пък чак така да съм НДП?

- Щото това ти е дежурната реплика, когато отлагаш някои важни душевно сърдечни неща заради този ти пусти бизнес.

- Гадняр! Сега и душевен тесногръдец ме изкара – свива юмрук моят приятел – Ама наистина за това НДП като неочат - абревиатура не се бях сетил.

- Еее! Един път и ти да не се сетиш за нещо – хиля му се аз и го бутам по ръката – Звъниш! Звъниш!

Човекът от чието жилище трябва да вземем мебелите е. От разговорът става ясно, че организационно планът нещо се пропуква. При това още в самото начало. Нали моят човек много се забави… Собственикът на апартамента чакал, чакал и мръднал да си свърши нещичко. Няма как! Ще се наложи да изчакаме тридесетина минутки да се върне. Да но Гражданина Философ много мрази да си губи времето в такива, както той ги нарича бездейни чакала. И като всеки нормален човек съответно търси на кого да си го изкара. А понеже сега аз съм му под ръка и той започва да ми мърмори като престаряла куца тъща: 

- Аз като ти казах да започнем първо от твоето легло - ма ти не та не. Шкафчета да са първи, че шкафчетата да са първи. На ти теб сега… Ще броим мухите тука за тоя дето духа. Знаеш ли днес още колко работа имам… 

- Гражданино Философ стига муча. Никой не ти е виновен. Ти закъсня. И точно от там графика за днес на всичките ни се размърда. Явно и на ония човек не му се бездейства. Второ на второ тръгнали сме да правим добро. Нещо като мисия е то това. Може случващото се в момента да е точно както си му е в реда на всичкото това забавяне да е най-добрия вариант. Просто ние още да не можем да го осъзнаем… Но мисля и това ще стане!

- Мислел! Моля ви се! Нашият Гражданин Мислител - мислел! И какво измисли!? Мисионери, добрини, мисии - ама ей го на! Целият ми план се сплеска на една безсмислена пихтия. Ама я чакай! Кой тук от нас двамата е философът сега…

- Как кой – ти Гражданино Философ – соча го демонстративно с пръст.

- Да бе аз! Нищо подобно! Амааа хайде тогава Гражданино Мислител – ей там има кафе ще влезем да пием по нещо. Ти закусвал ли си? 

- Не! Чаках те. Мислех на път да го сторим..

- Пак мислел – моля ви се! За теб това си е нормално…

- Кое?

- Да мислиш това или онова.

- Хубаво де… Сигурно си мислиш, че днес май за всичко все аз съм виновен. За кривото начало на деня. За сутрешния ти глад. Ама ако това ще те успокои и аз не успях да хапна. 

- Нека е така! Но пък от друга страна - ето ти го и времето за разказване на ония събития дето си си заслужил короната, трона и хламидата. Ама да си ти го кажа право в очите – нали може? – спира рязко репликата си моя събеседник и ме поглежда строго:

- Може! Вече съм ти свикнал! Че кажи си Гражданино Философ?! 

- Ама честно Мислителю - много си нефотогеничен. Поне да се беше попостригал малко! 

- Еее може пък така да ме харесва някоя – рошав и буен.

Сядаме и си поръчваме някакви неща за закуска, чай, кафе, мляко. А той ме подхваща: 

- Давай, давай си сега за къмпинга буйни ми рошльо… - след което ми побутва чинията насам натам в страни и с наставнически тон ме подканя – И хич и не ми се спотайвай зад това мляскащото мълчание… 

- Ама мен мама ме е учила да не говоря с пълна уста.

- Хубаво. Давай тогава между три преглъщания казвай по едно изречение тук пред другарския съд! Какво толкова заслужи, че чак корона и хламида получи…

- Не знам какво съм заслужил. Никой не ми е давал обяснение за това. Но мога да кажа, как и какво се случи преди да я получа.

- Добре! Давай я тогава от началото! Слушам де! 

- Отиваме значи с компания на къмпинг. По идея ще стоим десетина дена. Още от първия ден докато обикалям за съчки виждам, как на около двайсетина метра от нас под един храст нещо се синее. В началото никой не му обръща внимание. На третия ден май беше ни дотрябват нови подпалки. Тръгвам аз пак да правя оборка за изхвърлени харитйки, найлончета и съчки. Оказва се че „онова” което от няколко дни гледаме е някакъв си спален чувал. Но като му отварям ципа от него ме лъхва тежка гадна смрад. Макар да не съм специалист по ароматите със съжаление откривам, как някой се е оповръщал отгоре му. И не само това. Има следи дори от по тежки чревни изпускания. Може би и за това е захвърлен. Но пък е доста марков. С качулка и с пълнеж предвиден за – 15 градуса. Поне така пише на етикета му. Чудейки се какво да го правя се озъртам и в близост до него виждам няколко купчинки. Сякаш някой като котка си е заривал мръсотиите. И да! В едната купчинка имаше консерви и пластмасови бутилки. Но от другата стърчи връвчица и крайче на хартия. Викам си пак ще да е боклук. Ама ако е горливо ще ми свърши работа като разпалка. Опъвам лекичко. Пясъка се разпилява настрани и от горе се показва бежова книжна торба с червени букви H & M. Надниквам вътре, а там летни кожени чехли. Вярно не бяха нови - но пък са маркови. Торбата обаче е покрита с доста пясък. Дръпвам по-силно за връвчиците. Оказва се, че това сa  ѝ дръжките. Но то пък за беля върху нея се появява някакъв затрупан в пясъка клон. А част от крайните му позасъхнали вейки буквално ми се навират в лицето. Махвам рефлекторно с ръка. Хващам клона и с яд рязко го дръпвам. Първо ми се инати. Но на третия напън изхрясква. Скършената му дебела част изскача от земята, оставяйки след себе си малко кратерче. Казвам си наум!: „Бинго! Чудна суха подпалка!” Тъй де ама някакъв си участък от кората му все още се държи на остатъци някъде под пясъка. Вадя ножа за да го отрежа и в близост до кратерчето виждам как нещо червенее. Побутвам го. Оказва се сгъваем чадър с кокалена дръжка. Заравям пръсти в пясъка, за да го изтегля и усещам, че до него има още нещо. Метално е. Бръквам и с другата ръка. А там из под чадъра излиза една запалка. Лъскава е. На някакви ситни квадратчета. Пали се от единия ъгъл посредством назъбено цилиндърче. Отгоре е с капаче. А под него има гладък участък, върху който с ръкописен шрифт се чете ST Dupont paris. 

- Лелеее! Това си е живо бинго бре Мислителю. Или пък торба с подаръците в мола от добрата фея бре…

- Ще слушаш ли или какво? 

- Добреее… Доообре… Ето! Слушкам Ви Ваше Височество – усмихва ми се Гражданина Философ и си отпива от кафето – Давайте нататък Ваше Височество.

- Знаеш! 

- Какво? – хили ми се пак той.

- Знаеш че не пуша.

- Това да!

- Дамски чадъри не ползвам.

- Ааа…! В това точно не съм сигурен. Света е тъй динамичен напоследък  Така че на знам дали го знам – прекъсва ме Гражданина Философ, отхапва си от закуската и ми намига – Е кво ми се цъклиш бре! От къде да знам, че не си започнал да се трнассексуалиш. То никога не е късно човек да стане за резил.

- Млъкни с глупостите си и слушай, щото ще спра до тук. И ще отида да го разкажа на ей оная барманката с дългите крака.

- Аууу! Тук вече ме гепи за топките! Чак проревнувах. Добре, добре! Не се впрягай. Шляпай си нататък историйката да я чуя.

- Значи осраните чужди спални чували също не са ми слабост. И може би щях да подмина всичките тези находки и да се задоволя само със съчките за подпалки, но пустият му  Плюшкин импулс така ме щраква в слепоочията, че направо чак ми прималява. Разказвал съм ти за тези ми проблеми…

- От тук от там… Казвал си по нещо. И за Димчо Дърдоричното и за твоя съученик Плюши си ми разказвал – да! Колкото до чувала и чехлите, аз лично бих ги подминал. Но на запалката Дюпон и чадъра с кокалената дръжкааа… Той каква марка беше?

- Прада!

- Еее! Ето! Значи и за него с или без импулс Плюшкин, Дърдорин или Клоши прим… Изобщо нямаше да им простя и на двете! Щях да си ги лепна моменталически! 

- Така! Радвам се че помниш за Плюши и Димича. Че значи съответно въпреки груповия неодобрителен ропот на компанията - изпирам чувала. И в оставащите ни няколко дена го изсушавам. А когато си тръгваме от там прибирам Плюшисъкровищата си в една отделна торба. Чинно, поставяйки ги в най-отдалечения ъгъл на багажника. Всички ме питат за какво са ми сега тези чуждите боклуци. И дали съм знаел колко лоши енергии понякога има по едни такива вещи. Но аз уповавайки се на житейския си опит в тая насока уверено им отговарям, как това не са никакви боклуци. А за да не се издам, че в основата на това ми поведение стои точно онова мое очакване за Плюшкин удовлетворение им припомням в резюме мирогледа на Димчо Дърдоричното. Дори ги поизлъгвам, как съм си присвоил стройната философия на нашия селски хахо. Разбира се веднага в няколко човека от компанията възникват въпроси от сорта какви са тези дърдорилни глупости. Но аз пояснявам: „Ще видите как във времето цялото това мое действие спрямо определените предмети ще се съчетае с потребностите на нищо неподозиращи други хора. А  това от своя страна ще придаде една своеобразна житейска красота тип елегантна мозайка на самата ситуация!” 

- И те какво?! Да не би да започнаха да ти се кланят като на гуру. Или пък да ти целуват ръцете като на Вселенския Патриарх?  

- Е! Не, не, не! Реакцията си им бе абсолютно предсказуема! 

- Което ще рече?!

- Ами в реда на нормалното.

- Или още по-точно!

- На момента бях осъскан, как тези ми думи са някаква малка част от моите безконечно шашови измишльотини. Ама иначе не, че нямаше хора и на твоя философски акъл… - спирам за миг и го поглеждам дяволито.

- За кое то?

- Като кандидати за запалката ми е мисълта. 

- Ами Гражданино Мислител това си е една напълно естествена и простодушна реакция. Ако не си забелязал при нормалните хора първото което се заражда е желанието. И после мислят това или онова в посока как биха могли да го постигнат. Пък на такива мислители като теб от мислене май изобщо не им остават свободни валенции да имат спонтанни желания…

- Така, така Гражданино Философ… - прекъсвам опита му за философска тирада аз - Но не ги огря. Усетих още даже и как едни очи доста жадно гледаха към марковия чадъра с прекрасно инкрустирана кокалена дръжка. Ама то може би защото и на него отвсякъде си му личеше че е от класа. 

- И какво? И на онези очи ли им отказа? Предполагам че са били женски?

- Ами да! Женски бяха! Но тях май ги достраша

- От кое се уплашиха от боклукчийския ти вид ли?

- Не бе! Да не би да ги обвинят в клошарски пристрастия. 

- Че защо пък? Ако ми върши работа и те познават добре, аз лично бих си направил устата… - започва наперено моя събеседник, но се спира, замисля се и след две три секунди продължава - Но ти си прав! Дето викаш след ония груповите подигравки какъв несретен боклукчия си - ами да, да! Може и някой да се е притеснил! И какво после?

- Та така. Потегляме от къмпинга. 

- Аааа… Стига деее! Вече потегляли… Еее…! Ама няма ли да има някакъв по-така екшън в тази случка? Бой! Пиянски оргии! Цуни гуни! Още нищо не се е случило, а те си тръгвали - моля ви се! 

- Трай и не бързай сега кат’ пале пред мама си…

- Добре Ваше Височество - трая си. Ама Ваша светлост ха попрескочете това онова от по-досадно муднявите подробности на случката и Дайте нещо по-съществено като интересно…

- Всичко по реда си  - махвам му с ръка и продължавам -  Че значи още при тръгването сме поели ангажимент на връщане да минем през родния град на единия от компанията. На доброволни начала сме решили да ударим някое и друго рамо на родителите му около зимнината. 

- Ама вие все самараянски откачалки ли сте се събрали там… Или ти си ги изпозаразил всичките… Аууу горките нормални хора…

- Нищо им няма на горките хора! Ей Гражданино Филофсоф… Аз не ли ти казах да си послушен. 

- Добре, добре Ваше Височество! Няма повече да говоря без Вашето Височайшо разрешение – навежда смирено глава моят човек.

- Така те искам. Ето ти го и екшъна. Петима яки мъжаги сме в компанията. За има няма два часа - къде четири кубика дърва ги нацепваме и подреждаме под навеса. Разбира се биваме нагостени с баница, козе сирене, овче мляко и за изпроводяк по един буркан с манов мед - бонус. На масата обаче става дума за някакъв съученик-несретник на приятелят в чиито родители сме. Бил много я закъсал. Даже за срам на срамотиите и на акъла, и на образованието му въпросният елемент се бил отдал на клошарство, просия и скитничество. 

- Значи малко като теб. 

- Не точно. С просията още не съм започнал. Пък и моето вехтошарство е нещо като хоби. А той е принуден от глад и недоимък да го прави. Теглил бил някакви кредити. Влязъл в разни схеми и му взели всичко. Сега спял в пристройка на местното читалище. А понеже домакинята работеше като медицинска сестра в местната болница разказва, как през миналата зима два пъти едвам го спасявали. Единия път с много тежък бронхит, а втория бил на косъм с двустранна пневмония. 

- Еее тук вече гадно взе да става! Ама то това си е жива драма бре Ваше Височество…! А моят екшън кога ще е?!

- Че тръгваме си… - пропускам закачката за екшъна аз и си продължавам разказа - Но нещеш ли почти на излизане от градчето виждаме въпросният клошар да бута стара детска количка. Приятелят ни моли да спрем, за да му остави някой лев. Все пак му е бил съученик. Седем години на един чин са седели. Без да казвам каквото и да било - слизам и аз. Отварям багажника. Вадя спалния чувал и кожените чехли и му ги подавам. Знаеш ли…  Или виждал ли си Гражданино Философ, как по детски се радва зрял човека. 

- Не! Как?

- Върти се като муха без глава. Кърши пръсти. Не спира да благодари и да ни целува ръцете. Чак ми стана неудобно. Качваме се после в колата – а там тишина. След малко тази, която най-много се смя на философиите на Сотир и Дим Дърдорини казва: „Взимам си думите назад. Наистина като красива мозайка от добросърдечна човещина се получи това с чувала!” – а аз я уверявам: „И с другите находки ще е така. Но за сега не знам, коя от вещите на кого къде, кога и как ще му влязат в работа.” И наистина ситуациите не закъсняха. На връщане от къмпинга аз карах колата на едните приятели. Щото пък предната нощ някой бая го бяха попрекали с пиячката. Е! За добро и ли за лошо всичко що е документ останало в мен. Та друг един приятел докарва едната от присъстващите на къмпинга женени до нас. Но самия той много бърза. Това е тази същата дама, която най-много се гнуси от факта, че изпрах оплескания спален чувал. А после не спря да мърмори, че съм го поставил близко до нейната раница в багажника. При това без да съм я питал. Но то идването днес не бе само за документите. Въпросната хубавица искаше да и свалям нещо от моя компютър. Файловете бяха много тежки. Умопомрачително бе да бъдат чакани с часове да се прехвърлят по нета. За това си носи флашка. Но докато вършим това трансферно дело завалява страхотен порой – есен е все пак. За беда пред нас имаме авария на ВиК. Всичко е разкопано. Туй що не е покрито с асфалт доволно се е разкалва. За достъп до входа има импровизирана пътечка от три плочки по която таксито няма как да дойде. Вярно – петдесетина метра са. Но времето си вали без да си поплюва. Дамата обаче има час за някакво интервю. За сефте взглядата си е придала подобаващ привлекателен имидж. Барнала си е една прическа „О’ляля”. И сега като почва една суетня. Не иска да слага шапка вестник или качулка. Пита за нещо по широко – чадър, голяма найлонова торба или дъждобран. При което аз се сещам за дамския чадър, който намерих до къмпинга. Подавам и въпросната си Плюши находка с думите: „Ето! Подарявам ти го! Мисля е в пълен унисон с коафьрния шедьовър, с който си нагиздила красивата си главица!”. А тя почти учудено възкликва: „Подаряваш?! Знаеш ли колко струва един такъв Prada!” Клатя утвърдително глава и й се усмихвам. Знам че тя няма от къде да е наясно, как от както ми се случват тези мои Плюшкин събития - този въпрос съм го чувал не един, или два пъти. Вече имам отработен жест и готов отговор - понадигам наивитетно рамене и питам ала’ неглиже: „И какво като струва нам колко си? Нито ще се затирна да го давам на заложна къща, нито пък ще тръгна да се фръцкам с женски чадър по улиците. За твое сведение съм си намерил поне три мъжки. И то никак не евтини. Пък и на къмпинга очичките ти бяха направо залепнали в него… Сърце ми не дава да сторя с него нещо друго освен да ти го подаря... Вземи не се свени! Само след секунди ще ми се отплатиш!”- А тя ме гледа с гранд почуда и изръсва една изпълнена с недоумение серийка от въпросчета: „Аз ли ще ти се отплатя!? След секунди и то?! Не си познал! Особено ако си мислиш за някоя мръсотия!” При което аз и се усмихвам, кимайки утвърдително „Да ти!”. Тук вече в погледа и блесва игриво пламъче: „Иии… как по точно?” – пита тя клепайки с мигли в очакване, а аз допълвам: „Ами стига ми в замяна да те погледам, как кършиш снага през есенния дъжд с всичкия този чар в осанката. Иии прическата от която по раменете ти се стича нежна женственост под формата на елеганс… Знаеш ли този преходено красив миг какъв голям подарък е за едно мъжко око като моето… ” Исках и още нещо да кажа.. Ноооо…  Не можах. Защото тя с мълниеносно движение грабва чадъра от ръцете ми. Прегръща ме гръдно притискащо. Задържа ме така почти две свои дълбоки дихания. Поле ме дарява с една сгорещена от влага целувка. След което с демонстративен замах, крайно контрастиращ на топлите й нежности от преди секунда грубовато ме изтласква от себе си. Връцва се демонстративно и забързва към вратата. На самия праг рязко се спира - все едно се е блъснала в невидима стена. Обръща се в полуанфас. Присвивайки очи ме поглежда някак по мръснишки. Отваря чадъра с жест ала Мерлин Монро. Неглижиращо го кривва все едно е Моника Белучи. И с присъщите за двете актриси копнежни нотки в гласа почти просъсква: „Някой казвал ли ти е, как понякога с тази си душевно разсъбличащата прозорливост си отвратително чаровен!” 

- Ехааа! Готини историйки. Ама тази с чадърчето май ти е бая чак! А Мислителю?! 

- И на мен така ми се свидя тогава… - намигам му аз – Но нищо чудно и да е било само заради чадъра…

- Ма тя не се ли притеснява, че може да я пернеш само по ей така Самряно –Мислителски  – а! Без да и поискаш зестрата – а?!

- Не знам! Ако искаш да ти дам телефона й да я питаш лично. 

- Ама тя става ли? 

- Охоо!

- Добре е че е така! Защото ако е толкова концентрирано грозновата страстобойка като теб не я искам.

- То пък ти щото си един красавец? – почваме да се подкачаме както винаги, но на врата на заведението се появява мъж и моят човек вдига ръка за поздрав.

- Ето го нашият човек. Ако имаш и друго за разказване после на обяд като хапваме ще си довършиш.

- Само да искаш…

- Искам! Но ако пак по ония образен начин ще переш вчерашни полусмляни шопски салати и сутрешни пияни акита ще си помисля дали да го изслушвам докарай. Нещо не ми действа добре на апетита…

- Арее…! Като те видях как за нула време опука три сандвича хич не си убедителен с това, как с приказките си съм ти препънал пордутлука на лакомията. 

- Добре, добре! Давай да побачкаме малко сега.

Сваляме шкафчетата до буса. Човекът се прибира. А ние двамцата стоим между шкафчетата и буса, умувайки, как да пренаредим товара - така, че да ни е по-удобно при разтоварването. Тогава аз направо си му го казвам: 

- Гражданино Философ, ако наистина имаш намерение да ги изхвърляш, искаш ли да ги оставим при ония хора където ще носим леглото? – и го поглеждам изпитателно, а то реакцията му интонационно си бе направо със звученето на нещо средно между ръмжене и селска ругатня:

- Абе Гражданино Мислител, как такива скапани мебели на двадесет и кусур години ще ги носим по хората… Ма ти наистина много си се смахнал с тази ти Плюшкин философия…

- Дружеее… Друже! Мебелите, които са там където ще отидем след малко са на малко повече от четиридесет години. А тези тук и като здравина и като вид са си направо ала’ Ikea в сравнение с техните.

- Стига глупости. Кой търпи мебел от ПДЧ произведени преди бълдър години… Това да не ти е челна мебел от качествен масив. Дето колкото повече старее толкова по ценна става. Я не ме поднасяй!

- Е де! Няма да те лъжа! Като отидем ще видиш.

- Хубаво де! Тази сутрин за втори път ще те послушам - да видим какво ще излезе. За мен е по-добре!  Точно няма да ги нося до сметището. Че то и това си е разход! – после спира за миг поглеждаме прави в очите и добавя – Ехеее! Ама знаеш ли  Гражданино Мислител… Ако се получи че ги харесат… Ехеее! Значи и дубъл бира щи си заслужиш май за обяда - така да знаеш.

- Не възразявам. Давай тогава да ги бутнем най-отвътре. Че да има място и за леглото, матрака и рамката. Пък и така като ги гледам с тези чамови вратички точно ще си паснат на ламперията която сложих по Нова година там. 

- Ахааа казваш освен с благородство и с естетика ще блеснем там. 

- Нямам идея дали визуалната хармония ще бъде забелязана от самите домакини, но ние двамата с теб нали си го знаем. И да те предупредя там нещата са много зле и от къмто хигиена и като обща визия… 

- Е! Айде сега. Нали и аз правя ремонти по къщите. Виждал съм това онова…

- Знам! Виждал си, но контингента, с който ти работиш е доста по-различен. А и самия ти живееш в друго измерение. Всеки от четиримата у вас имате по едно SUV. Къща на три етажа стил лукс-модерн. А ония хора нямат и тротинетка. Така като гледам това с което ме почерпиха в трите си посещения там, предполагам дневните джобни на която и да е двете ти дъщери са почти равни на седмичния им бюджет за храна на тях тримата.  

- Ай сегааа! На бедни и богати ли ще се заяждаме!?

- Нищо подобно! Бедни и богати е разликата между теб и мен приятелю. Ти си с SUV Nisan, а аз с велосипед. Но аз все някога съм имал кола. И то не една. Срещам се с хора като теб. Мога да седна на една маса, да хапнем и побъбрим. Мисля че ти е трудно ей така от веднъж да схванеш, как така както онези хора живеят в нашето битие, така са в съвсем друго консумативно измерение. Такива като теб, никога не са били дори и в подобно като близост до тяхното положение. За това личности от твоя сой и не подозират за съществуването на това измерение в нашето битие на двадесет и първи век. Аааа!  И да не вземеш да се ошашкаш, ако Младежа потърси контакт с теб. От сега да си знаеш! Много е особен! И като визия, и като поведенчески реакции. Не прави резки движения, или отявлени жестове на отвращение, пренебрежение или възхита. Дръж се така все едно не забелязваш разликата примерно между мен и него…

- Еее ако по някакъв начин прилича на теб, няма да ми е трудно – клати глава Гражданина Философ, след което ми се ухилва улигофренично, изплезвайки език и събирайки очи в близост до носа си. 

- Абе бъзикай се ти, ама аз да си те предупредя. И ако ни почерпят нещо гълтай без много да мислиш докато дъвчеш. 

- Това май наистина ще ми е най-трудната част, ще се моля дано не ни зачетат като толкова важни гости, че чак да ни черпят.

Тръгваме. 

По път му разказвам още малко за ситуацията там. За ароматите. За секциите без вратички. За баталните сцени с хлебарките и за това, как ламперията е паснала до милиметър на мястото си.

Минаваме през офиса

Оправяме се със скелето.

Товарим леглото.

Отиваме пред блока на хората. 

Към този момент съм скрил само проблема, че там много трудно се паркира. А с тази дълга база - за буса ни трябват поне две парко места. Чакаме на ляв завой за да влезем пресечката пред блока. 

- Къде ще ни е най-близо да спра? – пита Гражданина Философ.

- Ей там на онова двойното място. Точно за нас го пази Дядо Боже – соча аз и се усмихвам.

Но в момента, в който завиваме някакво комби натоварено със стълба и други неща се намъква на едната паркова позиция. А ние на остатъка няма как да се поберем.

- Пази го дядо ти Боже ама май този път мисля, че чичо ти Гявол му сложи прът в колелата на добрината – почти злорадо ми се усмихва моят човек.

- Еее! Нищо де! Спри тука! Ще помоля човекът да се премести

- Да бе глупости. Забрави! В този гъч кой ще си отстъпи мястото. При това в час пик! 

- Спри точно до него да вижда буса. Аз ще го помоля. Все пак сме във фаза на мисия. 

- Да бе глупости! Във фаза сме били. И да! Не знам дали аз съм в нещо като в организационен менструационен цикъл - поне това що касае целия този крах на дневните ми планове, но за теб със сигурност мога да кажа, че ти днес си в някаква особена куку фаза. Ма нали си ми стар приятел. Търпя те. 

- Хубаво де какво пречи да опитаме…

- Няма проблем. Ще спра където искаш. Но ще видиш, че няма да стане на твоята. Виж го този – сочи ми шофьора заел удобното за нас място и ми клати отрицателно глава – Той разбира само от нивел квадратни метри, бакшиш и милиметри. Дори не е чувал за твоите други битови и духовни измерения. 

- Казах ти! В мисия сме. Нищо не е както в нормалния свят!

- Да бе! В мисия сме били! – не спира да мърмори моят приятел - Друг път! Разбира ти на тебе Мислителю главата от мисии…  

В това време шофьорът слиза от колата си и се насочва към магазинчето, което е под блока. Настигам го. Съвсем обикновен човечец. Но явно е занаятчия защото е с гащиризон, а от джобовете му стърчат разни инструменти. Потупвам го по рамото и казвам: 

- Извинявам се много. Колега ще можеш ли да преместиш колата си малко по на горе? Ние сме с буса. Не можем се събра само на едното парко-място. А трябва да разтоварваме. Много те моля. Иначе ще се наложи да задръстим улицата. Мисля по-нагоре мярнах някой се канеше да излиза. 

- Ама аз съм само до магазина… 

- Да де - ама то пак ще отидат двадесет минути. Пък и ей там горе през четири коли над магазина имаше свободно място. 

- Видях го и аз ама нали тука беше по-широко… - надига глава човекът и поглежда в посока в която му соча, след миг размисъл вади ключовете за колата си и кимва съгласително – Добре колега! Знам и аз какво е да влачиш материали от на майната си… - после ми се усмихва дружелюбно, обръща се кръгом и тръгва към комбито. 

Вдигам очи към буса за да махана и виждам как Гражданина Философ криви глава в една посока и учудено вдига вежда. Но нали е час пик - нещата се развиват буквално за секунди. Човекът излиза и ни освобождава място. Запътва се към онова което му посочих, но от горе по уличката на скорост идва някаква нахъсана мома и се намъква там. Човекът се обръщам към освободеното място, но Гражданинът Философ вече е започнал да маневрира за да паркира. Човекът вдига ръце в отчаяние и ме поглежда безпомощно.

Буквално в същия миг от единия от входовете на блока излиза мъж държащ умнофон между рамото и ухото си. Вдига свободната си ръка и аварийките на автомобилът, който е паркиран точно срещу входа на магазинчето светват. Мъжът се качва в него и потегля екстрено почти с мръсна газ. Притичвам и заставам на опразненото място. Свирвам на Човекът, който ни отстъпи. Той вдига палец и поема към мен. А аз с периферното си зрение виждам как бусът е спрял буквално на никъде, а Гражданина Философ вцепенено гледа точно към нас. 

Отивам към него и взирайки се в лицето му се опитвам да отгатна какъв е проблема. Знам че е много добър шофьор и паркиране на такава площ за него е детска игра. В момента обаче, в който погледите ни се засичат, той демонстративно се хваща с две ръце за темето, усмихва ми се малко притеснено и клати глава насам натам.

- Какво си ми я заклатил таз чутура? Да не ти се е схванал врата. Хайде давай де!

- Не бе и ти! За друго се шашкам! 

- За кое то друго!

- Остави! Остави! – махва ми с ръка той - После ще говорим. Гледай сега отзад да ми остане място, че да могат вратите да се отварят. 

Започвам да го напътствам. 

Той паркира.

Звънвам по умнофона да ни посрещне някой.

Разтоварваме. 

Гражданина Философ обаче продължава да гледа в една точка. Питам го:

- Ха Кажи де! Какво толкова си се оцъклил?! 

- Агати деня е днес! 

- Що де?! Какво толкова?

- Още не мога да си представя, как ония ни отстъпи мястото си.

- Да си представиш или да повярваш?

- Да бе така, така…  Щото той почти беше стигнал до магазина. Наистина не мога да повярвам… Аз лично не бих се върнал…

- Едва ли. Ако си въведен в такава ситуация ще си друг. Или ще си нещо както беше той - няма да се познаеш.

- Стига моля те! Познавам си се аз…

- Не е така! 

- Я беее! – махва ми пренебрежително с ръка моят човек и отново, вглеждайки се нанякъде продължава да си ломоти под мустак - Ама и после, как веднага и на него му се освободи място точно пред магазина… А стига веее! Не мога да повярвам. Агати деня е днес…

- Спри да се чудиш! Казах ти във времева зона на мисия сме. 

- Стига и ти с това твоето: „В мисия та в мисия!”. По-добре кажи какво по-точно имаш в предвид?

- И какво толкова има да ти обяснявам. Почти все едно е като да си във филм или в сън. Случват се такива неща, които в реалното ни битие са близки до абсурдите. Или по-меко казано се стига до такъв тип уникални от житейска гледна точка събития, че е трудно да повярваш. 

- Ахаа! Казваш като съм с теб в такова мероприятие от време на време да се ощипвам, за да съм сигурен, че не сънувам.

- Ако това ще ти помогне… - смея се почти на глас - Но може би по-добре е да почакаш с ощипването и осъзнаването… 

- Щооо?

- Защото така както си замаян ще ти е по-лесно да възприемаш нещата около обстановката, като се качим горе. 

Посреща ни Мъжът. Явно има голямото желание да помогне. Но нали е зле с артикулацията и анализа почти минута не могат да се разберат с Гражданина Философ кой какво да вземе и от къде и как да го подхване. Накрая успяват. Мъжът забързва с нещо по-леко пред нас, за да ни отвори входната вратата. В момента, в който завива зад ъгъла чувам зад гърба си:

- Леле! Този никак не е добре. Синът предполагам на него прилича?

- По зле е работата…

- Как по-зле?

- Ами като видиш и мама и ще ти светне кое, как и защо е!

- Какво имаш в предвид?

- Че момчето им и от двамата е вземал по-малко дефекти. 

- Айде бе?

- Ще видиш.

На врата ни очаква жената-мама. Тя е с нормална горна част на черепа, но долната и челюст е много тънка. Като детска е. На Младежа физиономията е подобна. Домакинята ни посреща повече от радушно, щедро разпъвайки устни в усмивка почти от ухо до ухо. Оставяме в една от стаите, това което носим като първи курс. Жената вика Младежа да му покаже кой е дошъл и да го запознае с новия човек. 

И става интереснооо.

Младежа тутакси  вперва поглед в Гражданина Философ, който нали вече е инструктиран и като за начало се държи със самонадъхана смелост подобаваща за ситуацията. Дори и въпреки разлигавеното лице, което е насреща му, моят приятел се опитва да поведе нещо като диалог. В ответ на учтивото му „Здравей симпатяга!” получава слюнопръскащо нечленоразделно сумтене, което ако и да имаш наличие от огромно количество въображение трудно може да бъде оприличено дори на подобие на реч. Въпреки тези ми впечатления майката учтиво превежда накланяйки се добронамерено към Гражданина Философ пояснявайки: 

- Той сега Ви казва „Добър ден!”. А още това означава и че Ви е харесал. И няма да избяга от Вас.

- Трогнат съм! – усмихва се малко смутено Гражданина Философ и подава ръка. 

- Подай ръка на чичкото моето момче – подканя майката, поради липса на реакция и се налага да е по-настойчива – Хайде де! Подай ръка! Не се излагай сега. Нали преди малко ми обеща да си добро момче!  

Нооо… 

Изведнъж нещата излизат от идейната рамка на нормален поздрав. Младежът със зигзакообразен тремурен жест обърсва насъбралия се лигоч около устата си. След което със същите тези почти капещи от слюнка пръсти посяга да пипне най-горното копче от дрехата на Гражданина Философ. Тук с майка му действаме малко като в авариен порядък. Аз мигновено се пресягам, хващайки го за китката, а тя тутакси бърка в джоба си. Вади суха книжна кърпичка и му избърсва ръката. След това донякъде приемливо хигиенизиране физическия контакт на Младежа му е позволен. Но с изрична строгост е предупреден от майка си как трябва да е внимателен с госта. Моят човек изтърпява въпросното навлизане в личното му пространство до момента, в който Младежа проявява жив интерес и към лявата ноздра на Философа. При това въпреки отревистото „Не!” на майка си – продължава демонстративно да декларира настойчивото си желание да завре там показалеца си. Явно това бе границата в която търпилото на Гражданина Философ се изчерпва. При което той с леко кисела усмивка отстъпва крачка, две назад. Майката навярно свикнала на този род взаимоотношения с новодошли хора, хваща чадото си за ръка и говорейки му нещо гальовно го повежда към другата стая. След този своево рода опознавателен ритуал въвеждам Моя човек в кухнята. С гордост му показвам изолационното си творение. После повдигам останалата половин дъска, намигам и му соча към вратопрозореца до където стига ламперията:

- Виждаш ли! Само това ми остана от оная ламперия дето с теб я смъкнахме преди петнадесетина години…

- Лелеее… Ти от тогава ли я пазиш?

- Да! Нооо… За тази врата трябва да измисля какво да я направя, че да не се отваря. Крилата на вратите са се изметнали. От там и пантите вече са сдали багажа. Това причинява разминаване в зоната на крило и дограма. Ето! Ти нали разбираш от дограми. Виж тук! Ни едно от езичетата на бравичките не си вършат работата. От което е явно, че зиме, лете тук все си зее. А Младежът по този начин настива. От където и обилното нощно изпускане. Предполагам аромата го усещаш…  

- Ами защо не ги прихванеш крилата с някой видейка?

- Трябва да е много дълга. Виж Стар модел дограма е това.

- Виждам да! Модел 68 – 74 година на миналия век. С две затварящи се в отстъп крила са - едно върху друго. 

- Именно! Голямо дупчене ще да пада и то трябва да е под много особен ъгъл… Че да не счупя прозореца.

- Ааа… Най-простото решение? 

- Кое то?

- Някой най-обикновен райбер - няма ли да свърши работа?

- Не става!

- И що? Притесняваш се че ще изглежда ретро?! Или може би много по-селски ли? Казваш при всичкият този кралски лукс, райбера ще очевадно грозен – а?

- Нищо подобно! Проблема не е в естетиката. 

- Ми?

- Този юнак тук разбутва всякакви такива стърчащо въртящи се предмети.

- То пък да! Вярно че той е като малко дете… Само че е висок колкото възрастен човек и стига до навсякъде… Давай тогава да носим, че да остане време и за обяд. После ще ми дообясняваш.

» следваща част...

© Ригит Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??