Живот - каква ужасна дума. Това е просто период от време , който ние всячески се опитваме да усложним, един кратък миг, който всячески се опитваме да удължим. Живеем в страхове, умираме със страхове. А нима страха не е най-стегнатата примка около врата ни? Бягаме, крием се, но накрая всички свършваме 2 метра по земята. И за какво се мъчим, за какво минаваме този целия път? Раждаме се, живеем и умираме , и всичко е толкова просто. Защо все се опитваме да го усложняваме излишно? И къде е моето място тук? Аз седя и се вглеждам в безкрая. Всичко минава покрай мен. Чувствам се някак си премазана, нищожна, жалка. Хората ме грабват като кърпа, избърсват си ръцете с мен и после ме изхвърлят в някой затънтен ъгъл до следващия път. Нима е честно това? В този свят на интриги и страхове няма нищо честно. Всеки ти забива нож в гърба, всеки те лъже , всеки се опитва да те унищожи. Не издържам в тази изкривена реалност. Но как да избягам? Дали това е възможно? Не, не мога да се спася от човешката зло ...