Мрачен монолог
Живот - каква ужасна дума. Това е просто период от време , който ние всячески се опитваме да усложним, един кратък миг, който всячески се опитваме да удължим. Живеем в страхове, умираме със страхове. А нима страха не е най-стегнатата примка около врата ни? Бягаме, крием се, но накрая всички свършваме 2 метра по земята. И за какво се мъчим, за какво минаваме този целия път? Раждаме се, живеем и умираме , и всичко е толкова просто. Защо все се опитваме да го усложняваме излишно? И къде е моето място тук? Аз седя и се вглеждам в безкрая. Всичко минава покрай мен. Чувствам се някак си премазана, нищожна, жалка. Хората ме грабват като кърпа, избърсват си ръцете с мен и после ме изхвърлят в някой затънтен ъгъл до следващия път. Нима е честно това? В този свят на интриги и страхове няма нищо честно. Всеки ти забива нож в гърба, всеки те лъже , всеки се опитва да те унищожи. Не издържам в тази изкривена реалност. Но как да избягам? Дали това е възможно? Не, не мога да се спася от човешката злоба, от завистта и омразата. Изхабих се преждевременно, отвратих се от живота. Потопих се в мрака, изгубих светлината в моя път. Крача, но накъде? Взирам се в онази точка, ей там, накрая. Виждаш ли я? Не, как би могъл да я видиш: и ти си като тях. Избираш да виждаш само това, което ти изнася. Да, и аз съм наивна. Вярвам ви и вървя на сляпо докато не се блъсна в стената. Но повярвай ми, омръзна ми тоз човешки бяг, това безкрайно лутане. Стига. И аз като един Сократ ще отхвърля света, ще търся себе си. Но защо като Алкивиад се впускам в безумно бягство, в едно безкрайно търсене на някакъв мит? Изморена и отхвърлена, седя на прага пред тъмната, заключена врата и се питам "защо". Но в студената тишина не получавам отговор. Да, това е реалността - една заключена врата и безброй пътища.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Амбър Всички права запазени
