-Престани да гледаш надолу, когато вървиш- измрънка сестра ми и ме удари леко по гърба, за да изправя почти изкривения си гръбначен стълб.
Главата ми беше замаяна и не можех да ѝ кажа нищо, а и нямах желанието да отговоря на командата ѝ.
Погледнах за момент напред и след като усетих как още повече ми се завива свят, отново вперих погледа си към кецовете си.
- Какво им гледаш на тези мръсни кецове!? Погледни морето поне е от онези неща, които си струва да видиш.
Аз продължих да вървя с нея в пълно мълчание, движейки се бавно по алеята, от която небето почти се сливаше с морето. Бяха различни нюанси синьо, но се размиваха перфектно.
- Защо ми е да гледам нещо, което е толкова близко до мен всеки ден!? -зададох реторичния въпрос, който просто прелетя във въздуха.
Тя преметна тъмната си коса назад, за да не ѝ пречи и направи няколко снимки на до болка познатия пейзаж, който всеки път виждах коренно различно от предния. Един път оценявах, че съм толкова близо, друг път си мислих как исках да избягам и да не се върна, без да си давам сметка колко вероятно ще ми липсва чара на морския град, с който бяхме заобиколени.
Рядко си правих изводи колко нюанси синьо съществуваха и колко различни бяха всички те. Това непрекъснато размиване на морския хоризонт ме объркваше и провокираше моите често безразлични към всичко състояния. Цялата тази морска градина беше направена и предназначена за хора, които искат да избягат от градското сиво ежедневие, но идеята, че всичко около нас бе изкуствено направено и фактът че центърът бе на няколко метра от нас, ми пречеше да се абстрахирам от това, че именно на няколко метра всъщност бяха онези блокове, между които не бих желала да вървя и да гледам втренчено отново.
Тишината някои път се приравняваше на спокойствие, но друг път в комбинация с атмосферното налягане, което доста силно ме натискаше надолу, възприемах като мъчителна. Да говоря ми се струваше също толкова мъчително, имайки предвид мислите в главата ми, които се превъртаха на лента до задушаване.
Седнахме на пейка, която се намираше на същата тази горна алея, беше обградена от храсти и гледаща право към морето.
Главоболието ми сякаш бавно  намаля и цялата тази обстановка несъзнателно започна да провокира желанието ми да спра да гледам към мръсните си кецове. Не знам защо понякога цялата мръсотия по тях ми изглеждаше толкова интересна. Може би оприличавах калта с тинята, в която и без друго бях нагазила.
Пейката беше малка, но достатъчно голяма за сестра ми да положи цялото си тяло върху нея, да разтрие слепоочията си и да постави главата си върху скута ми.
Аз продължавах да стоя като препарирана с онова изражение, което като по чудо не беше безразлично, а просто показ на изпразнения ми мозък в момента.
Мразех това в себе си. Мразех, че или погледът ми бе отчаян и отблъскващ, или бе просто празен. 
Не можех да виня никого освен себе си за това. Понякога си го признавах, а друг път директно обвинявах хората около мен за неразположението, което усещах от няколко години насам.
Стояхме така няколко дълги минути и бавно се изправихме, проправяйки си път към също толкова познатия ни комплекс, в който живеехме.
Бъркотията в главата ми не доби никакъв ред, блоковете продължаваха да си изглеждат по същия начин  и сестра ми ..тя беше същото момиче отпреди малко, което ми повтаряше-"Престани да гледаш към мръсните си кецове!"