-Престани да гледаш надолу, когато вървиш- измрънка сестра ми и ме удари леко по гърба, за да изправя почти изкривения си гръбначен стълб.
Главата ми беше замаяна и не можех да ѝ кажа нищо, а и нямах желанието да отговоря на командата ѝ.
Погледнах за момент напред и след като усетих как още повече ми се завива свят, отново вперих погледа си към кецовете си.
- Какво им гледаш на тези мръсни кецове!? Погледни морето поне е от онези неща, които си струва да видиш.
Аз продължих да вървя с нея в пълно мълчание, движейки се бавно по алеята, от която небето почти се сливаше с морето. Бяха различни нюанси синьо, но се размиваха перфектно.
- Защо ми е да гледам нещо, което е толкова близко до мен всеки ден!? -зададох реторичния въпрос, който просто прелетя във въздуха.
Тя преметна тъмната си коса назад, за да не ѝ пречи и направи няколко снимки на до болка познатия пейзаж, който всеки път виждах коренно различно от предния. Един път оценявах, че съм толкова близо, друг път си мислих как исках д ...