Момчето седна задъхано на своята дървена пейка, сякаш захвърлена между дърветата в края на градския парк. Пейката беше малко изкривена, може да се каже дори изпоначупена с тези две-три изкъртени летви по нея - само на няколко крачки по-нататък имаше друга, по-хубава, но момчето сядаше винаги на тази. Може би от съжаление - всички я избягваха и беше винаги свободна. Всяка сутрин след изморителния крос сядаше тук, почиваше си в обятията на изумителната утринна тишина на дърветата и слушаше музика – отнякъде, може би от отсрещната кооперация, някой свиреше на цигулка. Не разбираше от музика, но това, което чуваше, не се нуждаеше от разбиране. Толкова красота, толкова нежност имаше в тази мелодия. Момчето слушаше унесено и се опитваше да си представи кой беше изпълнителят. И винаги го виждаше като девойка, висока, с бяло, леко издължено лице, с едва доловими бръчки по високото открито чело. Виждаше и очите ù – тъмни, дълбоки и непременно тъжни. Представяше си и косата, сравнително дълга, тъмнокестенява, може би леко чуплива, но изпъната и вързана отзад на здрава опашка.

Болката в лявото коляно пак се обади и момчето вече реши да прекрати бягането, когато изведнъж усети, че нещо му липсва. Не, тази липса не беше негова собственост, затова се огледа учудено и се заслуша в тишината. Но това не беше неговата тишина, сега тя беше сива, безизразна и съвършено празна…

Тогава видя тичащото момиче. Докато то приближаваше към него, момчето си помисли, че познава отнякъде това лице. В това време момичето наближи, кимна, избърборвайки нещо като „Здравейте!”, седна на по-хубавата пейка срещу него и без повече да му обръща внимание, започна енергично да разтрива лявото си коляно. Дългите ù, тъмнокестеняви коси падаха свободно надолу и закриваха лицето ù.

- Здравейте! - момчето също започна да разтрива болния си крак, макар че това не беше необходимо, болката беше някъде отвътре, ту остра до нетърпимост, ту тъпа до заглъхване. - Боли ли Ви?

Момичето не отговори, сякаш изобщо не го чу.

Момчето вдигна рамене, махна неопределено с ръка и се изправи. Усети хапливата студенина на есенната утрин и затвори ципа на горнището си. После потропа с левия си крак, както правят контузилите се спортисти, смотолеви едно „Чао” и бавно тръгна към изхода на парка.

- Възпитаните хора казват поне „довиждане” – гласът на момичето го спря и момчето се обърна. Момичето вече се беше изправило и чак сега можеше да забележи високата му, стройна фигура, облечена в елегантно спортно яке. Леко чупливите му коси сега лежаха свободно по тесните рамене, а небрежен кичур отпред почти закриваше иначе високото бяло чело.

- Но аз отговорих на поздрава Ви, после Ви попитах дали Ви боли коляното. Вие не ми отговорихте и си помислих, че не Ви е интересна моята компания, казах Ви „Чао” и си тръгнах.

По бялото лице на момичето премина сянка, а по челото му доколкото можеше да се види от падналия кичур, се появиха бръчки.

- Така ли? Извинявайте! Просто не съм Ви чула – чак сега момчето забеляза, че момичето го гледаше доста напрегнато и погледът му сякаш се беше забил точно в устата му. Не знаеше какво да прави.

- Искате ли да се запознаем? – каза момчето и тръгна към по-хубавата пейка.

- Но нали вече се познаваме.

- Така ли? Извинете ме, но аз нямам такива спомени, не се сещам дори за името Ви.

- Нима хората не могат да се познават, дори да са приятели, дори даже да се обичат, без да си знаят имената.

Момчето я гледаше объркано.

Няколко градски гълъба долетяха и кацнаха на алеята близо до тях. Започнаха да кълват задължителните, но незабележими трохички, а един едър, лъскав черен мъжкар усилено ухажваше нежна сиво-бяла гълъбица.

Момичето погледна към гълъбите. После отново погледна момчето все с този напрегнат поглед, съсредоточил се в устните му.

- Виждате ли ги? Нима те си имат имена. А си общуват, познават се, заедно се хранят, обичат се, правят поколения. А си нямат имена.

- Но все пак, ние сме хора, имаме си имена. Как да се обърна към Вас, като не Ви зная името.

Момичето се усмихна тъжно и като продължаваше да го гледа напрегнато, каза:

- А сега как общувате с мен? Ето, разговаряме двамата и това, че не си знаем имената не ни пречи, нали? – момичето пак погледна към гълъбите и после забърка в джобовете на якето си. – Знаете ли, тук някъде имах малко солети. А, ето ги.

То извади няколко пръчки и като ги натроши в продълговатите си шепи, ги хвърли към гълъбите. Отначало красивите птици подскочиха уплашено от замаха на ръката, но после смело приближиха и започнаха да кълват.

Болката в коляното на момчето отново напомни за себе си, то потропа пак с крак и запита:

- Искате ли да поседнем? – момичето не реагира, то внимателно гледаше боричкането на птиците. - Коляното ми нещо…

- Май имате проблем с краката си. Ако не бързате, да поседнем. Моето коляно също не е в ред.

И отново същият поглед. Момчето наистина не знаеше какво става.

Двамата седнаха на пейката, на тази, по-хубавата и замълчаха. Гледаха гълъбите и всеки се усмихваше по своему.

- Знаете ли – момичето първо наруши краткотрайната тишина, като отново погледна по същия начин момчето, – имам сериозен проблем със слуха. Глуха съм по рождение. Седемдесет и шест процента…

Сега беше ред на момчето да я погледне съсредоточено.

- Сериозно ли? Значи затова не ме чухте на няколко пъти. И затова ме гледате така… странно.

- Да, само по устните Ви разбирам, особено ако ми говорите тихо, искам да кажа… нормално. Само че, когато гледам настрани, не Ви чувам. Това е!… Сега да си  вървим, стана доста хладно.

То се изправи, сви се в якето си и погледна към момчето.

- Чакайте! – момчето също се изправи. После посегна внимателно към лицето ù и още по-внимателно повдигна падналия над очите ù кичур. Сега вече съвсем ясно видя очите ù - тъмни, дълбоки и непременно тъжни. Видя и леките, едва доловими бръчки по бялото чело.

Двамата се гледаха в очите и момчето изведнъж усети, че онова, което му липсваше, преди да дойде момичето, беше музиката.

- Само като свирите ли си връзвате косата на опашка? Защото Вие свирите на цигулка, нали? И живеете в отсрещната кооперация!

- Но откъде знаете? Аз… аз наистина… Много ли силно се чува…?

- Не, не. Нямате представа колко е хубаво.

Момчето внимателно прихвана ръката на момичето. Нежните тънки пръсти отначало се свиха протестиращо в юмрук, но това трая само миг, колкото да усетят топлината на хладните му пръсти, после потрепнаха още веднъж и тихо се сгушиха в едрата момчешка длан. Продължаваха да се гледат в очите, а от клоните на дърветата отново се изсипа музика.

Този път свиреше тишината.