Мъглявината в                               

Кристалното Сияние

                Борислав Ичев

... Опашката пред кабинета на доктор Стоилов бе доста обширна. Виеше се надлъж по целия коридор. Човек би предположил, че някакъв много опасен вирус върлуваше, тъй като хората основно говореха през маски.  Окупирайки така коридорите, оживената тълпа закриваше всичко, на което един безтревожен човек би се насладил; красивите картини, портрети и реклами, висящи по белите стени, списанията, които така прилежно бяха наредени на масичката, пред канапето за чакащи... Подът, който блестеше със своя уникален тъмнозелен цвят...

     Бе голяма какафония – деца пискаха и си съдираха гърлата от нежелание да встъпят в докторската кантора, възрастни разговаряха шумно и жестикулираха хаотично, впръсквайки притеснението си в шумната атмосфера. И напук на тази суматоха, доктор Стоилов от време-навреме излизаше от кабинета си и се провикваше над тълпата, молейки ги за тишина.

    Имаше един човек, който, за разлика от другите, се редеше на опашката сам и мълчалив, и съвсем спокойно в ръцете си разлистваше списание. Шумната обстановка не можеше да навлезе под кожата му, не можеше да го изнерви.

     Лука бе строен мъж на средна възраст. Имаше светлокестенява и рунтава коса, дълга до раменете, а в тъмните му очи се спотайваше някакво негово си, загадъчно пламъче. Крайчеца на устната си бе закривил в едва-забележима усмивка, а с острите връхчета на черните си обувки слабо и ритмично потропваше на пода.

       Когато, най-сетне Лука застана начело на опашката, доктор Стоилов отвори вратата си, изпрати предишните пациенти и монотонно го подкани:

- Следващият...

    Лука тихомълком прегъна списанието си на страницата, до която бе стигнал и навлезе. Пред изключително подредения вид на кабинета, Лука прекара един бърз поглед през бюрото, което стоеше пред него и многобройните инструменти, наслагани в различни, стъклени кутийки, до секциите с рафтове, пълни с дебели томове книги и сертификати, сякаш нашепващи, че „човекът си разбира от работата“. Лука остави списанието си на бюрото и с няколко бързи крачки се поразходи из стаята и я поогледа по-обстойно. Плюшените играчки, струпани в по-долните рафтове на секциите го гледаха с онзи техен безизразен поглед, предназначен за „успокояване на детската психика“. Пакетите с памук и клечки бяха поставени до клавиатурата на компютъра, а ножиците, химикалките и моливите стояха наполовина извадени от несесер, в единия край на бюрото.

Лука се пързулна леко по гладкия под и се тръшна на болничното легло. Приведе се напред за да спре пружинирането, сетне се облегна на стената и продължи изучаването на стаята,  очаквайки появата на доктора, който бе излязъл някъде.

Дочуха се приближаващи, бързи стъпки и сетне звук от отварянето и хлопването на вратата. Понеже Лука бе решил, че ще продължи блажената тишина, той така и не погледна доктор Стоилов, а продължи да рее погледа си, анализирайки стаята. Естествено, до слуха му достигна смутената, докторска въздишка както и потракването на рамките на очилата му.

Господин Стоилов бе възрастен – зализаната му коса бе побеляла и уредяла, а на челото му се виждаха мънички бръчици. Както се бе разсеял покрай мълчаливия Лука, той трепна и на бърза крачка отиде зад бюрото си. Седна на кожения си стол и изгледа Лука отново.

- Кажете ми за оплакванията си. – рече той.

- Кашлица, храчки, задух – занарежда Лука – и силни болки в гърлото.

Господин Стоилов изтегли една клечка от пакета до себе си, излезе от бюрото си и се настани до Лука. Сложи си очилата и понечи с клечката да погледне гърлото му, ала Лука не си отвори устата. Докторът тъкмо щеше да му каже „Отворете си устата“, когато изведнъж целият план на Лука се разрази в един пламенен миг.

Той рязко се извърна, грабна една ножица от несесера на бюрото и я заби дълбоко в бедрото на доктора. Мигновено съзря страхотния вик, който напираше през воднистите му, ужасени очи и прилепи длан на устата му. Придържайки ръката си като заглушител, Лука го положи насилствено на леглото, набързо издърпа два чаршафа и ги стегна в здрави възли, приковавайки доктора неподвижен за леглото. Сетне хвана една от плюшените играчки на долните рафтове от секцията зад него и я набута в устата му.  

- Вие сте убиец, господин Стоилов. – заяви Лука – Не само убиец, ами и изнасилвач. А с такива като вас знаете ли какво правя?

Лука разтегли една усмивка от ухо до ухо и завъртя ножицата, разширявайки многократно дълбоката, бедрена рана. Докторът взе да се гърчи и да се мята на пружиниращото легло, стенейки и разкривявайки все повече и повече почервенялото си лице.

Лука започна бавно да разпаря крака му вертикално, напоявайки обилно белите чаршафи с прясна, тъмночервена кръв.

- Знаете ли кое е най-трудното в това да бъдеш наемник? - вметна той, докато съсредоточено и енергично следеше разреза си. – Това да контролираш чувствата си.

Господин Стоилов вече се бе просълзил от болка, а стоновете му се бяха превърнали в бурен плач. Лука съвсем безметежно извади ножицата от огромната рана на крака му, затисна леко плюшената играчка, която му стърчеше от устата и размаха кървавото острие пред очите му.

- Вие няма да си получите заслуженото от само себе си. То трябва да ви бъде причинено. – Тук той усмихнато щракна два пъти с ножицата и възкликна – Клип-клип...

В този миг Лука изпадна в умопомрачение. Самозабрави се. Започна да тресе главата си от енергия над доктора и да дупчи тялото му където свари. Вадеше кървавата си ръка и забиваше острието надълбоко, вадеше и забиваше, вадеше и забиваше...

 И продължи така докато не покри изцяло гръдта и корема му в прободни рани. След това избърса с ръкав опръсканото си с кръв лице и отправи един сит поглед към вече хладния труп на господин Стоилов. Цялото легло се беше пременило в червено, а от краищата на чаршафите му вече на едри капки се стичаше кръвта. Лука неохотно пусна ножицата във вътрешния джоб на суитчера си, избърса си ръката в панталона и си извади от джоба малък кристал, който старателно постави върху една от раните на гърдите му.

Бижуто беше ясночервено и гладко, с една типична мъглявина, запечатана в сърцевината му и характерна само за кристалите „Блайт“, с които Лука бележише убийствата си...