Мъж
Мъж
- вече съм на седем и мама ми уши черен брич - радост голяма!... На бегом обикалям цялото село, да ме видят колко сербез съм с тоя опнат брич… За мой късмет се смрачи, и никой не ме срещна, никой не ме видя, никой не ми каза: „Я-я-я, пък много са ти хубави гащите!...”
Кой е като мен! Досега, срам, не срам, признавам си го - ходех с пола, като женските, а с тоя брич съм си мъж!
На заранта баба рече:
- Събрала съм парички от яйцата за едни галошки!...
Хе-хе, най-сетне и аз като хорските деца ще имам галоши и няма да шляпам бос в калта… Вървя след баба и не мръдвам, хем нямам търпение да се изфукам с брича пред децата, хем гледам по-бързо да свърши къщната работа, та да вървим по-скоро на магазина…
Най-сетне тръгнахме!... Стигаме училището и кой знае защо, вместо да вървя по прашния път, забивам плътно покрай оградата, баш покрай бодливата тел. Що ми трябва, ама на, дяволът си няма работа... И както си подскачам, нещо ми хръцна в предната част на ходилото на десния крак!… Гледам, опипвам отдолу, ама няма кръв, пък ме боли на убоцкано… Погледна и баба – няма и няма, а усещам, че вътре има нищо…
Както и да е, куцук-муцук на петà, та в магазина…
Страхотни галоши, черни, като брича, направо лепнат на босите ми паламарки - за пръв път слагам такова нещо на краката си, досега - все цървули и навуща…
С галошите даже изчезна болежката - до вечерта я забравих!…
След пет-шест месеца, не щеш ли, започвам да напипвам под кожата в горната част над ходилото нещо тънко и продълговато - около два сантима!
Бре!... Вечерта го показвам на мама – и тя ахна:
- Какво ще да е т’ва чудо!- плесна с ръце озъптена.
- Брей, че раб’та, бре!- хвана се за глава баба.
И толкова!...
Минават година-две, онова нещо почна да се мести полека-лека нагоре, предвижва се, ама не боли…
Най-сетне, на третата година, мама се накани да ме води при някой си доктор Алтънков – бил много прочут...
Той ме накара да легна по гръб, та да не гледам какво прави, каза, че нищо няма да усетя, и докато ме замаяваше, показа една ръждясала игла:
- Готов си и друг път да не ходиш бос по сокаците…
Де да знае човекът, че точно отивахме да купуваме галошите, когато стана белята…
На мама каза:
- Такова нещо се не чака години, а се маха овреме!... Иглата, както е тръгнала нагоре, стига сърцето и се забожда в него, а е можело до стане и зараза на кръвта – имал е голям късмет!…
Тоя Алтънков, има ли хабер, че от три години се каним да идем при него, докато накрая мама продаде цял алтън, та да му плати тая ръждясала игла, дето не става за нищо!...
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Никола Тенев Todos los derechos reservados
