Като малка имах една игра – когато много исках нещо, поглеждах нагоре, стисвах талисмана си и обещавах, че ще бъда по-добра, ако получех това, което искам. Дали го получавах или не – това нямаше значение. Важното бе, че вярвах. Във всяко нещо, (дори в себе си). За съжаление, с този талисман се случи това, което често се случва с талисманите (гривните, обеците, ключовете) и един ден изчезна. Но не спрях да вярвам в магията му.

            Може би затова двадесет години по-късно му повярвах. Че ме обича. Че не би ми изневерил. Че тази вечер той ще напазарува. И моите обещания към небето придобиха друг характер (като за двама), но в същината си оставаха същите – че ще бъда по-добра, ако сме заедно. Че ще бъда възможно най-добрата. И (Бога ми) се стараех да бъда.

            Подари ми кръстче – с тънка връвчица и гравирано в края. Мислех, че е знак, че желанията ми ще се осъществят и го носех с гордост присъща на коронован монарх, докато не разбрах, че то било прощален подарък. Обеща да ми помогне. Да се пренеса в най-студения ден от годината. Стисках кръстчето, докато говорихме по телефона и се усмихвах в думите си - бях щастлива, че в този ужасно самотен и ужасно студен град, аз няма да съм ужасно сама. А колко е важно да не бъдеш сам, дори това да означава да вярваш в някой, който не съществува!

            Няма да ви измъчвам с грозните детайли (а те, повярвайте, могат да са много грозни, и нагли, и да ви обвиняват за всичко). Стана ми смешно, чак поетично – „Аз съм ти камък на шията” бе казал Дамянов и започвах да го разбирам все по-добре. Камък беше и тежеше като цяла планина, дотолкова, че едва дишах.

            Но какво да се прави. Започнах да пренасям саковете, докато ръцете ми – от студа и от товара - не заприличаха на изсъхнали корички хляб. Ляв крак пред десен или обратното, май така се продължаваше напред? Изхвърлих много неща при пренасянето, но не успях да се разделя с глупавото кръстче. То продължи да виси на шията ми, но този път го скрих под дрехите - тази любов бе детронирана и короната бе само срамен спомен за царуването й.

           Мина време, колко - не се казва. Времето е художествена измислица. Нарочно го носех – да ми напомня колко не съм за обичане, да ми тежат страховете на врата, да видя дали ще ме повалят. Улавях се, че го стискам – понякога да проверя дали още ми е на шията, понякога като се случеше нещо важно. Носех си кръста, както казва народът.

           Моят кръщелник ли? Той не удържа на думата си (кой да предположи!) и ме потърси. За какво – историята пази мъжкото му его и мълчи. Москва е в женски род. И не вярва на сълзи. Настоящите си обещания вече отправях към самата себе си. Затова реших да спазя неговата дума с най-мъжката дума от всички и да не го потърся повече. Все пак му признах - от него завинаги ще си запазя няколко неспазени обещания, една мъжка дума и едно кръстче... близо до сърцето!