Мъжки мерак
Времето се пооправи.
Земята изсъхна и тревата избуя, с невиждания си чак от предишната пролет нюанс на зеленият цвят.
В разтояние само на няколко дни овощията разцъфтяха, под усмихващите се лъчи на слънцето.
Всичко наоколо ухаеше на ново, на свежо, на зелено.
Пчелите неуморно жужнеха, а ябълките така се отрупаха с цвят, че имаше предостатъчно работа за тях.
Ливадите в равното се отрупаха с пъстри цветя, а между тях на туфички се открояваха мораво червените велкденчета. Всичко изглеждаше като да е нарисувано.
Пролет е, а това така омагьосва хората, че всички сякаш не са на себе си. На всеки му се иска да направи нещо ново, нещо голямо и неповторимо, запомнящо се или най-малкото да направи едно дете.
Всичко това така бе омаяло и младият и пращящ от здраве и сили Милан, че когато вдигнаха трибуната на площада и на нея се наредиха представителите на новата току що създадена власт, изтича до вкъщи та се премени.
Облече нова риза, втъкна китка цъфнал трендафил под каскета си, притегна вървите на панталоните си и позами на една все още не изсъхнала локва почти новите си трандафори. Така издокаран, нямаше равен на себе си измежду ергените в цялото село, да речем и в околността, няма да сгрешим.
Дяволитите му гълъбови очи играеха неимоверно игриво, пък и приказлив си беше, а се славеше и с неимоверна а и по някога и безразсъдна смелост.
Запъти се към множеството, поразблъска с ръце на ляво и на дясно хората и ухилен и прилегат, застана най-отпред.
Поразгледа хората на трибуната. Бяха все издокарани, градски хора.
Отзад на втория ред стоеше изправена, стройна млада, хубава девойка, с бухнали тъмни коси, облечена в жакетче и прилепнала добре стояща и тъмна пола, а отдолу бе качена на високи токове.
Мъдреше се най-отзад и въртеше любопитните си черни очи, на всякъде из множеството. Срещна по едно време и погледа на Милан.
В първия момент той се подвоуми, сетне вдигна ръка и, и помаха свойски, но по мъжки, както го правеха на село, наперено. Подир това скръсти ръце на гърдите си и навирил едрия си нос, загледа в полу усмивка ораторствуващите. От време на време хвърляше кос поглед към хубавата госпожица, а когато се случеше да срещне очите и, цял потреперваше от удоволствие и от усещането за възвиращата му мъжественост.
Смениха се двама оратори.
Застана трети.
Две девойки асистентки държаха бял картон, на който се виждаха нарисувани пити кашкавал, буци сирене, хляб и олио, а този третият, също с големичък и гърбав нос, показваше с една одялана върбова шибличица, как новата власт ще напълни магазините и как брашното и хляба ще стигат вече еднакво за всички хора в България.
Когато приключи речта си обясни, че бил инструктор от София и, че там вече се установявал новия ред и, че му било особено приятно да беседва с толкова будни и любознателни представители на българският народ.
Но каквото и да говореше Милан много не го заслушваше, интересуваше се и следеше с поглед само фината фигура на госпожицата.
Когато ораторите привършиха с омагьосването на присъстващите и гостите слязоха из между народа, Милан гледаше как да се приближи колкото се може по-близо до хубавата жена. На два пъти се ръкува с нея и накрая не издържа на вътрешния си невъздържан порив и рече:
- Другарко, ние с теб…можем ли да поговорим, така по другарски?
- Може, разбира се! – кимна усмихната младата жена.
Милан разбута нетърпеливо с едрата си ръка множеството, като правеше път на девойката и когато излязоха от голямата гълчава, младият момък и рече:
- Абе другарко, можем ли… така, ние с теб да се поразходим, ей нататък, към ябълките? Имам нужда да попитам за нещо.
- Може! – отговори му през смях младото момиче и премести малката си чантичка под лявата си мишница и вероятно за да се чувства по-добре, скръсти ръце пред гърдите си.
Когато стъпиха в зелената морава помежду ябълките, тя го подкани:
- Е?! Хайде другарю, казвайте, не се притеснявайте!
- Е, ще кажа… ама вижте сега – продължи Милан като се наведе, откъсна цвете и го подаде на жената – аз съм млад човек, на двайсет и една съм и си мисля… може ли ние с теб да направим една работа?
- Всичко може, разбира се. Кажете, да ви чуя другарю! – подкани го окуражително госпожицата, като въртеше между тънките си пръсти уханното цвете.
- Ами, виж сега, аз съм млад човек, ти също си млада жена и то много хубава. И мисля си, дали можем да направим ние с теб една работа? – и посочи с дяволитите си очички към моравата.
- А-ха, за това ли било? – изгледа го позачудено и полуосмихната госпожицата. След това спокойно премести чантичката си в едната си ръка, с другата я отвори, бръкна и в миг извади едно малко, лъскаво, дамско пистолетче, опря го до шарената риза на Милан и бавно и отчетливо изрече:
- Ти знаеш ли коя съм аз? – очите и бяха пътъмнели, още толкова, колкото и бяха черни, изгледа го пронизително и допълни – Откъде на къде, ти без да познаваш хората, ще им говориш подобни приказки?! Ти знаеш ли, аз на кой съм жена? На Асен Орански, партизанина! И знаеш ли, че го убиха две седмици преди да вземем властта?А знаеш ли въобще, че за подобни думи, някой може да те гръмне и няма ни вест, ни кост да намерят от тебе?
Очите и мятаха светкавици, но мъжът много много не ги забелязваше. Подбутна го с пистолетчето и просъска:
- А сега, марш от тук! И си опичай акъла, че не знам какво може да стане…
Тя каза още нещо, но Милан вече не я чуваше. Дулото на пистолетчето говореше категорично и красноречиво, затова и не дочака повече да го увещават. Успя само да изрече през изведнъж пресъхналата си уста:
- Само пи-и-там другарко, ако може-може, ако не може…?! – вдигна ръце той и заотстъпва заднешком, в един миг си плю на петите и побягна слепешком, между уханните клони на разцъфналите ябълки.
Пчеличките жужнеха весело, унесени в своите си работи.
© Цветан Войнов Todos los derechos reservados
Ала нали пита Милан, не е да е без да пита.
Увлекателно и приятно за четене.
Поздрав и усмивка.