– Копелдак!
Октомври…
13-и…
Плесница…
Сълзи…
В къщата на четиридесетгодишния Виктор Динчев и малолетния му син, Христо, кипеше поредната люта разправа. Строгият баща, чиито методи за възпитание разглеждаха боя като полезно средство, си позволи да зашлеви детето си.
– Как ши крадеш???!!! Боклук!!! На това ли съм те възпитал???!!!
,,Не, не си го възпитал и научил на нищо. Ти не знаеш какво е истинското значение на тази дума. Ти никога не си бил възпитан. И никога няма да бъдеш!'', всеки нормален читател би атакувал съзнателно моя герой, защото постъпката му е грозна и не е пример за подражание. Може да решите, че е алкохолик, залагащ често в казината и малкото му останали пари. Дали това наистина е така?
Момчето лежеше по гръб на пода, застлан с груб балатум и накъсан килим. От устата му течеше кръв на тънка струя и се спускаше плашещо към вратлето му. Възпитаният татко бе избил някое зъбче на сина си и сега наблюдаваше как румената му кожа се оцветява в червено.
ВИКТОР ОБИЧАШЕ ТЕЗИ МОМЕ ...