Преди време една моя приятелка ми разказа как шефа и и викал, крещял и, обиждал я, а тя мълчала, дума не продумала. Защо мълчала, защо не се защитила ли? Ами, защото както всички знаем - мълчанието е злато. Е, аз не мисля така. Мълчанието невинаги е злато. Защо да мълчим, когато ни обиждат; защо да мълчим, когато имаме възможност за самоизява; защо да мълчим, когато видим нещо ужасно, обсебващо после умът ни?
Често в живота си ставаме жертви на несправедливите удари на съдбата, превръщаме се в роби на собствените си страхове. Тъпчат ни, а ние мълчим. А не си даваме сметка, че това мълчание ни погубва. Нима не сме личности? Нима нямаме право на глас? Из главата ми се въртят толкова много въпроси, че вече не знам къде се намирам сред този хаос от мисли.
Онзи ден, когато отивах към автобусната спирка, в мен се блъсна едно момче. Извиних се, макар да не бях виновна аз. А той взе да ми вика и ругае. Много се ядосах. Започнах да се защитавам. А той ме гледаше учудено, сякаш очакваше да мълча ...