Мълчанието невинаги е злато

Преди време една моя приятелка ми разказа как шефа и и викал, крещял и, обиждал я, а тя мълчала, дума не продумала. Защо мълчала, защо не се защитила ли? Ами, защото както всички знаем - мълчанието е злато. Е, аз не мисля така. Мълчанието невинаги е злато. Защо да мълчим, когато ни обиждат; защо да мълчим, когато имаме възможност за самоизява; защо да мълчим, когато видим нещо ужасно, обсебващо после умът ни?
Често в живота си ставаме жертви на несправедливите удари на съдбата, превръщаме се в роби на собствените си страхове. Тъпчат ни, а ние мълчим. А не си даваме сметка, че това мълчание ни погубва. Нима не сме личности? Нима нямаме право на глас? Из главата ми се въртят толкова много въпроси, че вече не знам къде се  намирам сред този хаос от мисли.
Онзи ден, когато отивах към автобусната спирка, в мен се блъсна едно момче. Извиних се, макар да не бях виновна аз. А той взе да ми вика и ругае. Много се ядосах. Започнах да се защитавам. А той ме гледаше учудено, сякаш очакваше да мълча. Да, ама не. Аз съм личност, имам си достойнство и няма да позволя на който и да е да се гаври с мен.
Няма човек, който поне веднъж в живота си да не пропуснал възможност за изява. Всеки мълчи и чака своя миг. Мълчим, защото ни е страх да не се изложим пред другите, да не изглеждаме смешни и жалки в техните очи. Всеки си има своите малки болки, радости, надежди и страхове. Но аз имам един въпрос, който не ми дава мира: ''Трябва ли да мълчим и да пропускаме възможност за изява, само защото на другите не им се нрави''. Не знам кой как ще си отговори на този въпрос, но знам едно със сигурност, аз няма да мълча и да пропусна възможност, за да има после за какво да се самосъжалявам. Не, аз ще уловя мига и ще му се насладя.
И така уверена в себе си, вървейки по улицата, аз ставам свидетел на нещо ужасно. Виждам как малки, все още ''невинни''деца се инжектирват. Наслаждават се на живота чрез опиати. Подминавам, без да мога да кажа или да направя нещо. Изпитвам непреодолимото желание да споделя с някого това. Объркана съм, задавам си хиляди въпроси: Защо го правят? Кой е виновен? И трябва ли да мълчим пред това, сякаш е нещо незначително? Е, то мълчание, мълчание, ама до едно дередже. Иска ми се всички хора да не са толкова вглъбени с себе си и да не мълчат пред ужасните истини на света, в който живеят, просто защото така им отърва.
Едно от най-важните за мен неща е, когато след години се обърна назад, да видя, че съм изживяла пълноценно живота си. Не напразно хората са казали: ''Животът е твърде кратък, за да бъде пропиляван''. Искам да пожелая на всички хора да бъдат себе си, да не се страхуват и да не навеждат глава пред трудностите, които срещнат. Нека всеки от нас вземе своето щастие, поднесено му от съдбата и да му се наслади в този свят на подлост и лъжи.