Мъникът 5

“Градски исторически музей на град Пловдив”. Така пишеше на полуизтритата табела надясно от вратата. Кабинетът на директора беше на края на  коридора. Той седеше зад старото олющено бюро и си играеше с химикалката. Вече  година-две никакви експонати не бяха постъпвали. Нямаше пари за покупка. Дарители също нямаше.  Интересът на хората към музея също беше спаднал. Положението спасяваха донякъде груповите посещения на ученици от пловдивските училища и от близките села.

         Тези черни мисли тревожеха Директора, когато секретарката му, изпълняваща още две длъжности, влезе в кабинета.  По щат се водеще “главен уредник”, поради липса на секретарка изпълняваше и тези функции, а на доброволни начала беше и любовница на шефа. Не бяха кой знае колко заети, та им оставаше доста време да се затварят в кабинета му и да се отдават на еротични ласки,  на които тя нямаше насищане.

         Пощенската колетна служба беше докарала огромен кашон с надпис  “експонати”.  Графата “изпращач” беше празна, а  пощенското клеймо беше от  София - квартал “Обеля”.

         Когато отвориха кашона, изненадата им беше неописуема. Пратката съдържаше огромна колекция стари джобни часовници на по сто и повече години. Имаше дамски с емайлови инкрустации и златни ланци, мъжки часовници със сребърни капаци, имаше даже златни “Омеги” от началото на 20-я век. Преровиха колета, за да намерят евентуално писмо с обяснение, но такова нямаше. Дарението беше пристигнало като обикновен колет, предназначен за новобранец. Преди да опишат колекцията, тя си избра красив  часовник със сини емайлови инкрустации на капаците и със дебел златен ланец. Директорът имаше слабост към марката “Лонжин” и си избра такъв със сребърни двойни капаци. Останалите 149 часовника бяха надлежно описани и заведени като  “колекция старинни джобни часовници” от неизвестен дарител. Намериха им подходяща витрина, подредиха колекцията и цял следобед се отдадоха на любовни ласки.

         Бяха изминали само три дни от получаването на пратката в Градския исторически музей, когато в Централата на ловно-рибарския съюз в София пристигнаха 4 кашона от хладилник “ЗИЛ 240". Съдържанието им беше ловни трофеи. Подателят беше анонимен ловец, евентуално живущ в с. Цалапица, Пловдивско. Така пишеше на пощенското клеймо. Трофеите попълниха  колекцията на Съюза и никой не си даде труда да разбере кой ги беше изпратил.

         В град Кюстендил зимата е много мека. Снегът не се задържа дълго. Слънчевите зимни дни са много и целогодишно тук идват хора на бани. Минералната вода на града е лековита и известна не само в страната. Идват главно жени, да лекуват стерилитета си, та кюстендилските мъже имат голям дял в тяхното лечение. Малката  кюстендилска художествена галерия се гордее с няколко картини на Майстора, който е работил в околните села и увековечил  не малко кюстендилки на  оригиналните си платна.  Късно вечерта от куриерската служба бяха донесли пратка, изпратена от Провадия. Тя съдържаше две неизвестни картини на  Майстора от ранния му период. В документа, с който бяха  пристигнали, изпращач не беше указан. Главният уредник на музея нареди да се окачат при другите картини на Маестрото с  гриф “неизвестен дарител”.

         Купите,  свидетелстващи за старата спортна слава на Слав Славов, след подходяща обработка,  бяха попаднали в ръцете на  стар калайджия и продадени на “Вторични суровини”. С парите старият Манго отиде в селската кръчма и се напи като “талпа” за здравето на известния спортист, когото  той даже не познаваше.

         Така за няколко дни всичко, изчезнало от пловдивските  къщи, се намираше в ръцете на държавните учреждения, които потриваха  доволни ръце. Само една държавна институция нямаше хабер за случващото се, и това беше МВР - Народната Милиция.  Както съпругът или съпругата последни научават за изневярата на половинката си, така и Милицията  може би щеше последна да научи за тези странни  анономни “дарения”. “Крадецът, когото търсеха под дърво и камък, просто не беше “крадец”.  Но това тепърва  щяха да разкрият инспектори и следователи. Засега те търсеха престъпник, който даже не се криеше. Беше се случило подобно на историята с нелегалната дейност на бай Тошо, той се криел, но никой не го търсел. В нашата история беше обратното, търсеха престъпника, а той въобще не се криеше и спокойно поправяше часовниците на жителите на  пловдивския квартал Каршияка.

         Днес в квартал Столипиново имаше голям празник. Дъщерята на местния големец се омъжваше за внука на цар  Гого.  От Сливен бяха дошли стотина баш  ВИП  гости, все от  “мешерето”. Пред къщата на булката, както и по съседните улици, бяха паркирани десетки  луксозни возила - Мерцедеси, БМВ-та, Аудита. Един Ролс-Ройс, няколко  Волво, три грамадни  Ситроена и един Шевролет Импала - модел 1952 година. Всички коли бяха накичени като коледни елхи, с блеещи венециански кукли, с ленти и панделки  в  цветовете на небесната дъга,  грамадни венчални халки от златист картон. Самите сватбари, облечени в празничните си премени, представляваха разнобагрена тълпа като на Великденски събор. При жените, естествено, преобладаваха цветове като цикламено, отровно зелено, пембяно в много  тонове и  нюанси. Момиченца,  облечени в бонбонено розово, тичаха из прахоляка и се гонеха с момченца с червени шалвари и бели ризи, опасани с тъмно червени пояси. При мъжете основните цветове бяха черно, червено, лилавите ризи се забелязваха отдалече, не липсваха и по-ярки наситени цветове, каквито мъжете на други народи носят само по време на карнавал.

         След ритуалната покупко-продажба на невестата, при която приятелките ù събраха няколко десетки хиляди евро,  всички се настаниха в колите. Шествието се насочи към изхода на квартала, в този момент от блока на младоженката изскочиха двама нейни братовчеди. По-големият държеше пистолет “Макаров” и започна да стреля във въздуха. Цялото шествие спря, всички изскочиха от колите, няколко души се затичаха към момчетата. Поради извънредното събитие наоколо патрулираха няколко милиционерски коли. Още при първите изстрели те се насочиха към мястото на стрелбата, момчетата бяха забелязани, защото те въобще не се криеха, обхванати от общата еуфория на сватбарите.  Момчетата не се скриха, нито се съпротивляваха, когато милиционерите им заповядаха да предадат оръжието. Всичко мина без произшествия, ако не се смята уплахата на майката на двете момчета. Естествено, те бяха помолени да отидат до РУ, за да дадат показания. Придружи ги по-възрастният им брат.

         В РУ на МВР се установи, че пистолетът е на старши инспектор Слав Славов, откраднат от дома му преди няколко дни. Следата към нестандартния обирджия ставаше все по-гореща.