Скоро на вратата ми настойчиво и припряно се почука. Без да чакат покана, в стаята влетяха двама униформени италиански служители. По-високият от тях, с квадратна челюст и здрави зъби, не беше пълен мъж, по-скоро малко по-едър от обикновено, се потеше обилно. Извади чиста носна кърпа, прекара я по мокрото си чело и проговори на добър английски:
- Здрасти, приятел! Как ти се струва днешната бъркотия?
Не се разбра коя точно бъркотия има предвид. Тази от зяпачи - сдържана и преднамерено безразлична, или говореше за врящата бъркотия от разгневени карабинери. Офицерът не поясни, разбира се, само сложи мечешката си ръка върху рамото ми.
- Аз съм лесен, да знаеш! Сега ти му мисли. Къде остави трупа? Идваш с нас в участъка!
Той снизходително се засмя, потупа ме и съучастнически смигна към другия. Повдигнах рамене в недоумение и тромаво тръгнах пред двамата. Навън слънцето вече препичаше, небето беше пролетно синьо и дълбоко като око, няколко огромни безобидни облака с цвят на яйчен крем плуваха ...