Утре ще ходиме на гробищата с мама и тати. На гроба на баба. Тя умря миналата година и всички много плакахме. Е, аз не плачех много. Или само в началото. После ми стана много интересно как само си лежи в ковчега и не мърда.

Някаква муха през цялото време й лазеше по носа, мама я гонеше, но мухата пак там кацаше. Много се смеех. :)

* * *

… яхнал съм един огромен черен кон с дълги като на магаре уши и го яздя, препуска много бързо и мощно през някаква кафява пустиня, покрита с много мрачна синкава мъгла, и се кефя много.

И докато препускам, вместо за юзди, съм хванал коня за дългите уши като за въжета и тегля наляво, надясно, направо ще му скъсам ушите!

– Ийй, конче!

И препускаме, и препускаме, и не знам вече къде съм, а нещо ме изяжда, прехапвайки ме с огромните си остри зъби през стомаха (!) и аз чувствам как ми пробива с единия си зъб (!), как ми пробива корема точно през пъпа и крещя(!), а някой ме побутва и се събуждам.

– Хей, бълнуваш! – Вика мама и ме дърпа за рамото, и подскачам целия.

– Бълнувах ли?!

Тя ме прегръща и ми казва, че това не е истина и само съм го сънувал и че след малко като заспя пак, няма да сънувам кошмари.

И си тръгва, излиза през вратата и отива в тяхната стая. И аз оставам сам в стаята отново.

Завивам се по главата с одеялото и го вкарвам под врата и главата си, за да съм плътно завит, че когато излезе чудовището, да не ме е страх толкова.

Всеки момент ще излезе от някъде. А раклата е точно до мен…

… затварям очи, затаявам дъх––––» »»–––– ––– прибирам се в себе си––»»»––крещя наум–– –––»»»»»–––сърцето ми се пръска––»» »»–––избухва––––»» »»––––заспивам––––»» »»»–––заспивам––––»»»»»––––заспивам… … … … … … … …

… … … … … … чудовището не е в гардероба, чувам го как огъва стената, зад която се е скрило – огъва я бавно и съвсем без усилия с тялото си, стената сега трябва да изпъква, да се подува по очертанията на чудовището, разкъсва се еластично с изскърцване и лек мляскащ звук и чудовището вече е в стаята. Влезе. Ако не мърдам никак и даже не дишам, сигурно няма да забележи. А може би се надявам на това да се правя на заспал, каквото и да прави с мен чудовището, или пък наистина да се опитвам да заспя – по-добре да ме яде, докато спя и да се правя ,че не ме е страх, щото е само сън.

… приближава. Чувам го как пристъпва много бавно по килима и нарочно стъпва много силно, че да грома, чувам го как грома!

Сега е до мен, гледа ме загрижено, а по зъбите му се стича кръв и кръвта капе по възглавницата, ама аз се правя, че не знам за кръвта и за чудовището, а то, а то… пръста му става железен и много остър и по него се стича зелена отрова и го приближава бавно към челото ми, за да го пробие като кратуна, като ония кратуни, дето баба ги сушеше в килера да съхнат и прането на Пенка да падне на земята, и Пенка да циври цел ден и дедо да тури мъчетата у кацата да се давят.

* * *

– Айде, ставай да ходиме на гробищата! – Чувам да ми вика мама и се будя, отварям очи и се будя, или първо се будя, а после отварям очи. Как беше? Забравих, вече съм буден и съм забравил.

– Айде, обличай се – казва мама.

– Добре – отвръщам аз и поглеждам с досада, спи ми се.

Ама само какъв сън сънувах преди малко…

И поглеждам към възглавницата. Кръв!

– Ама на тебе кръв ли ти е текло от носа! – Хуква към мене мама и гледа лицето ми.

– Пак ти е текло кръв от носа, Пешо, ела да видиш – на Ники му е текло пак кръв от носа! Требва да го водиме на лекар!

Баща ми идва. Пак започват да си говорят, че трябва да ме заведат на лекар.

Не искам на лекар. Страх ме е от спринцовки.

– Утре отиваме на лекар!

– Айде, ма, нищо му нема.:) Малко кръвчица.

Мама вдига ръце, разперва пръсти като метла и му казва, че вече трети път ми тече от вчера.

* * *

Пристигнахме на гробищата. Тук са всичките ни роднини, както и хора, които не познавам. Някой плачат, тати също.

Пред мен има една лелка, дето не познавам. И аз… аз…

…

– Ники, престани де! – Скарва ми се мама.

…

– Ама аз кво ти казах, а? Стига си правил магарии и стой мирно! – Просъсква ми мама.

И аз преставам.

Но само за момент.

Не, няма да се откажа, докато не бръкна с пръст в гъза на лелката. Този път ще издебна, когато мама не гледа.

…

– А! – Сепвам се аз, защото както протягам пръст към дупето на лелката и тя се обръща към мен и… ми се усмихва дяволито.

– Не така!:) – И аз се засрамвам.

…

Ей там е другата ми баба с другия ми дядо. Те са родители на мама и много ме дразнят.

Искам и тая баба да умре. Ще ми бъде много интересно да я гледам, а тя да не мърда. А когато баба умря, аз се опитах да хвана оная муха, докато я лазеше по носа и изведнъж – както посягам с ръка да уловя мухата, и докоснах баба по носа, и ми се стори толкова… студена. И миришеше странно, миризмата й беше запълнила цялата стая.

Ако сега и тая баба умре, ще е много интересно. А после искам да умре и оня там. Когато баба беше жива, разказваше за него, че е курварин.

* * *

Как се смрачи изведнъж… Сутринта на гробищата като бяхме, беше много слънчево (което ме дразнеше), а сега е някакво мрачно и натегнало от някаква протяжност, и всеки момент ще завали. Аз стоя на прозореца, опрял лице в мрежата, поемам дълбоко свеж въздух в дробовете си и затварям очи.

Чакам дъжда.

…

… пак съм яхнал онзи кон, препускаме през кафявата пустиния, ама конят тоя път ака навсякъде, препуска, цвили, ръси акото си навсякъде, а тоя път сме на село и навсякъде мирише на цветчета.