"Вървях един следобед без цел и посока. Вървях, а беше пролет...", а ми се пикаеше като на новопостъпил работник в китайски цех за изкуствени елхи. Извадих фагота и по трафопоста се изляха звуците  от сцената, в която Герман разглежда портрета на Графинята от операта „Дама пика“. През този ден не ми се случи нищо друго интересно.

На другата сутрин телефонът ми звънна нахално рано – още нямаше 12, а звуците му разпробиваха като бургия хипоталамусът ми и малкия мозък (поради липса на голям). Съответно, ало-то ми беше  с една идея по-ядосано от това да мина за невъзпитан. Видях те във фейса, зашляпа през просото Евгени, на когото всички викаха Майора, защото дядо му бил електротехник в поделение. Някакъв те снимал как мочаш да един трафопост и те постнал с коментар: „A NABLIZO IMA DETSKA PLO6TATKA!!@$!“ По-добре не чети коментарите, че ще си отрежеш кабела до бобините, предложи непоискан съвет той,  след което угрижено ми трясна телефона. Затворих  с нехайството и лекомислето на чист до костите на мозъка си човек, и си направих ребра на скара. Аспираторът не можа да поеме целият димен трафик, и съседът-астматик започна да тропа по тавана ми и да хъхри как съм щял да гина в ада. Както кажеш, съгласих се аз, и хвърлих на балкона му два романа на Дико Фучеджиев. Прахът, който изригна, задуши и него, и касиерът на входа, та впоследствие се наложи аз да поема касата, но това е друга история.

На другата сутрин отново ме събуди звън, този път на вратата. Отворих, и едва не колабирах: светлината на мощен прожектор проникна до най-съкровените ми кътчета, преджоби скритите ми тайни и ги изтупа като мръсен китеник на прага. Добро утро, аз съм от сутрешният блок на бТВ и в момента сме на живо. Получихме сигнал за непристойни действия от ваша страна – уринирал сте в близост до детска площадка и даже не сте го изтръскал. Хората от квартала искат да бъдете изселен под останките на блок 20 в Ямбол, какво ще им кажете? Зад миловидната журналистка се виждаше ято съкооператори, които държаха транспаранти от сорта на: „В Манастирски ливади няма ливади – ходи си на село!!“, „Който пикае пред децата, пикае на бъдещето“, „Продавам Сеат ибиза, много запазен“, и така нататък. Кво ви става, искам да се наспя, протестирам аз, но микрофонът се завира все повече в лицето ми, избива ми трети горен вляво, а агитката на добрите нрави посреща това с радостни възгласи. Млад мъж прави удара на живота си, като продава пластмасови свирки на петорни цени – харчат се като луди. Имам въздушна пушка и не се страхувам да я използвам в ефир, блъфирам отчаяно, което въобще не стряска репортерката. Виждате, уважаеми зрители, какво се получава, когато дебелоочието и непукизмът си подадат ръка! Запомнете лицето на този човек и пазете децата си от него, поне докато от главна прокуратурата не вземат мерки,надяваме се да е по-скоро. Господин Цацаров, спите ли?

Трясвам вратата под рева на тълпата и пускам скарата- време е за ребра. Кучето на астматика жално вие за стопанина си, а тълпата пред вратата уговаря с журналистката мястото на утрешното пряко включване.