Стегна ме нещо шапката напоследък. Таман наех как да впрягам творческата си енергия в писане, и някои хора пак недоволни. Ами какво да правя? Да се карам на детето ли? Да си го изкарвам и на без това вечно потърпевшия съпруг? Ами хайде, съжалете го! И той душа носи! Прежалете се и вие малко, джанъм! Не щат! Вече се убедих, че няма угодия на типичната ви, българска народопсихология. Не пишеш – недоволни. Пишеш – пак недоволни. Капацитети се извъдиха всички, до един. Професори по всичкология. Дето не ги чукнеш, там вземат, че се пукнат. И непременно акъл да дадат – нали е виртуален и за без пари. Чакайте бре, алоуууу! Аз да не съм забогатяла от писане? Ей тъй, на хавая си пиша. Бадева си ми отиват и творческия устрем, и авторското право, и разнородния талант. Даже и едно мерси никой не каза. Вол да бях, нямаше толкова пъти да ме преобръщат да търсят дали съм се отелила. Затова си казах: “Стига!” До днес бях (не)морална, (не)концептуална, (пре)многострадална, (някак)виртуална, и въобще вс ...