Вървя по тъмните, мъгливи улици, самотна и скуката ме прегръща с ледени ръце, отчаянието пие от устните ми.Как да прогоня тия дръзки нахалници?Спасителна мисъл проблясва в ума ми: "Използавай въображението си!".Тогава става чудо.Да чудо по пустите, страшни улици.
Тъмно е.Уличната лампа едва осветява малката автобусна спирка.Мъглата се стила на дантели.Придава загадъчност и мистериозност на високият мъж огрян от слабата светлина на лампата.Той е облякан с черно вълнено палто, което почти покрива краката му, обут е с черен вълнен панталон.На главата си има широкопола шапка.Чесно казано прилича ми на изрезка от кино лента или криминален комикс - облеклото, цялата обстановка обгърната в тайнственост.
Та той е съвсем обикновен човечец - дори изражениетому е добродушно и наивно.Но дали е заради тъмнината или мъглата, или заради глупавото му въображение, което прави живота ми по-интересен и ме спасява от скуката, всичко ми изглежда необикновенно.Чувствам се като незначителен персонаж от роман ...