Вървя по тъмните, мъгливи улици, самотна и скуката ме прегръща с ледени ръце, отчаянието пие от устните ми.Как да прогоня тия дръзки нахалници?Спасителна мисъл проблясва в ума ми: "Използавай въображението си!".Тогава става чудо.Да чудо по пустите, страшни улици.
            Тъмно е.Уличната лампа едва осветява малката автобусна спирка.Мъглата се стила на дантели.Придава загадъчност и мистериозност на високият мъж огрян от слабата светлина на лампата.Той е облякан с черно вълнено палто, което почти покрива краката му, обут е с черен вълнен панталон.На главата си има широкопола шапка.Чесно казано прилича ми на изрезка от кино лента или криминален комикс - облеклото, цялата обстановка обгърната в тайнственост.
            Та той е съвсем обикновен човечец - дори изражениетому е добродушно и наивно.Но дали е заради тъмнината или мъглата, или заради глупавото му въображение, което прави живота ми по-интересен и ме спасява от скуката, всичко ми изглежда необикновенно.Чувствам се като незначителен персонаж от роман, в който се разиграват ужасяващи и мистериозни сцени, но толкова вълнуващи, че забравям действителността и се пренасям в изсмисленият от мен сценарий.
            Задавам си редица въпроси: "Какъв е този мъж?Защо в тоя късен час е излязал, а и времето е лошо?!Не може да е на разходка?!"Та той не се разхожда дори, а просто стой, обгърнат в светлина и мантия на тайнственост. От време, на време поглежда часовника си.Чак сега забелязах, че носи черни кожени ръкавици и куфарче в лявата ръка.Виждам че е неспокоен и невинното му изражение е станало по скоро разтревожено.
            "Кой ли чака?Какво ли има в куфарчето - пари, секретни документи?На кого ще ги предаде?"Какво необичайно и глупаво място за тайни срещи - под светлината на уличната лампа, на спирката за автобусите.А може би човекът, на когото трябва да предаде куфарчето ще слезе от рейса, за да е по-ненабиващо се на очи.Че ако слезе от накой "Мерцедес" ще бъде къде,къде по-подозрително.
             Не оставам да видя как ще се развият събитията и продължавм да вървя кам дома.Не ми остава много.Още малко и съм на спокойствие вкъщи.Ще си почина, но......
             Минавайки покрай невзрачния ресторант, който като карикатура е кацнал точно срещу "Бялата воденица", чувам раздиращи нощната тишина писъци.Между празните външни маси се гонят две деца.Смеят се, боричкат си.Но колко зловеща е тази невинна детска игра в късната, мъглива вечер, в която зад всеки ъгъл дебне опасност.
             Децата продължават да пищят, явно от удоволствието и омаята на играта им, но я си представете, че те не крещяха заради това, а съвсем друга е причината за раздиращите писъци.
             Оглеждам се наоколо.Всичко е някак страшно пусто.Времето застинало, а мигът превърнал се във вечност.
              Побеснял психопат преследва двете момиченца.Децата се крият между масите, гушат се едно в друго, внимават да не вдигат шум.Той се ослушва, пристъпва като хищник, дебнещ своята поредна жертва.
             Какво би станало не си позволявам и да помисля.Стигам вече до пресечката, където трябва да свия.До дървото е таксито, което почти винаги стой там, когато минавам от тук.Едва ли чака клиенти по това време и на това място.Стоянката за такситата е точно до спирката.Може би е ченге или таен агент, който е на разузнаване, разгадава канал за пренос на наркотици или оръжие, или следи някой престъпник покрил се в този квартал, или баровците посещаващи "Бялата воденица".
            Защо тогава не отиде да помогне на децата изпаднали в беда или да залови мистериозният мъж на спирката?!
            Боже мой, аз май доста се увлякох.Та нали аз измислих тия персонажи, въвлякох съвсем обикновенни хора в загадъчни и зловещи случки, за да се спася от скуката по самотните нощни улици.До толкова се вживях в ролата си, че чак взех да си вярвам.
             Разтърсвам глава, за да изпадат кошмарните видения.Вдишвам дълбоко мокрия въздух.Успокоявам се, че живея все още в този свят, който познавам и се старая да разбирам.
             Малко остава до дома. Прокарвам ръка през косата си и разтърквам очи.Мъглата се е приютила в къдриците ми, а дъжда се е скрил между миглите ми.Вятъра се гуши в палтото ми и нощта се е превърнала  в звездно спокойстви и тишина.Най-накрая съм си у дома.