НА РАЗДУМКА

Всеки сезон е хубав, но пролетта като, че ли ги надминава по красота. Стремежа към живот, което кара всичко от най малката тревичка до голямото дърво се раззеленява. Ех, и зимата с нейната красива белота е хубава, ами цветовете на златистата есен или жарта на лятното слънце. Така е, всеки сезон е красив за себе си. Но пролетта според мен , те изпълва с надежда и красота. Особено като днес, колко  е прекрасно, въпреки пролетното слънце. Но както и да е. Истина беше, че му бе дотегнало да стои сам в апартамента. Навремето напусна родното си село и се настани тук. Когато беше млад не му правеше впечатление , че е на 6 етаж, но годинките натежаха и сега... Не му се мислеше за това. Съдбата му поднесе и раздяла в семейството. Най напред сина и снахата се вдигнаха и запрашиха към морето. Трудно понесоха тази раздяла, особено жена му. Много често я виждаше със зачервени очи от тъга по внучета.Опитваше се да я успокои, но женското сърце само с благи думи не се топлеше.Поболя се и ей на, вече две години откакто бе сам. След смъртта на Мария се затвори в апартамента . Не излизаше никъде по цял ден спореше с телевизора. Отначало някак си беше добре, но...откакто навлязоха турските и индийските сериали, взе по рядко да посяга към дистанционното. А и сега на пет минути реклами. Реклами и реклами до потръсване. Печели ли от това! Хм-м , те печелят, а ние? Какво ги интересува там в телевизиите. Може би и затова днес излезе навън и поседна на една от пейките, изпъна непослушните си крака и притвори очи.                                                                                       

 - Извинете, имате огънче. - прекъсна мислите му младежки глас.                                                 

Срещу него стоеше младеж, размахвайки цигара в ръка.                                                       

- Представи си, че да.- отвърна възрастния и му подаде запалка.                                                              

- Благодаря! - усмихна му се той и върна запалката. - А вие, пушите ли? Да ви почерпя.                                               

  - Благодаря, младежо. - и пое предложената му цигара, запали я и дръпна издълбоко. От това гърдите засвириха и се закашля.                                                                                                                       

- Ха-а! Да не би да не пушите пък аз...                                                                                                                

- Не, не! Пуша... и то-о много,  но като те гледам, когато съм започнал не си бил роден.                                               

  - Ами-и, щото се закашляхте, та-а... Да ви помогна ли?                                                                                   

- Не, не..ще се оправя.                                                                                                                                            

- Та казвате, че ...не съм бил роден. Извинете, може ли.- посочи пейката младежа.                                                         

 - Може разбира се. Заповядай. Седни.                                                                                                                                   

 - Ама и то днес времето е тъй хубаво. - опита се да подхване разговор младежа.                                                             

- Да ! Действително е хубаво. Времето.То времето е винаги хубаво особено когато човек е млад. Да седнеш ей така и да гледаш как хората вървят около теб, и да слушаш как жужат пчеличките.                                                                 

 - И особено сега , когато мацките са по - тънко облечени. - намигна му младежа.                                                            - Мацките ли? Хм... Вие имате ли си приятелка?                                                                                             

- Ами как мислиш?                                                                                                                                            

- Аз съм доста възрастен и имам предостатъчно време за мислене. Но-о, като те слушам, приятелката си майка си така ли наричаш?                                                                                                                        

- Ех, това е жаргонно обръщение.                                                                                                                                           

 - Майка ви също е жена и при нея ли употребяваш жаргонното обръщение?                                                 

- Ама чакайте, как може приятелката или майка да я наричам така?                                                              

- Питам тъй като казахте жаргонно. Защото според мен жената е винаги жена, а не мацка.                                             

- Ти-и сега закачаш ли ме? Щото ми направи впечатление, че и ти ги заглеждаш като мен.                                           

- Е, да! Но само механично. Защото аз независимо от възрастта, все пак съм мъж. И друго, едно е да искаш, друго е да можеш, а трето и четвърто да го направиш.                                                                                                               

- Ех, така е. - усмихна му се младока.                                                                                                                

- Всичко с времето. А мен ме е страх от туй време. От неговата скорост и летеж. Което не можем да спрем в съзнанието си или поне да го забавим. Та-а страх ме от моето собствено време. Затова съм седнал тука, а не както ти си мислиш да заглеждам мацките според твоето жаргонно обръщение.                                                                             

- Ама, ти май се обиди?                                                                                                                                          

- Не! Страх ме е, но въпреки това живея в радост и радостни очаквания.Защото не ревнувам младостта. Особено чуждата. Като те гледам ти това което живееш, аз отдавна съм го преживял.                                                                     

- Няма спор за това.                                                                                                                                                 

- Не и да искаш аз няма да споря. На колко години си?                                                                                    

- Аз ли? На 25. Що?                                                                                                                                                 

- Що ли . Щото към твоите ще прибавя още 50. Та-а ...преминал съм през тези години и то много отдавна. И като тебе мислех , че всичко което лети се яде. Но-о това се разбира много по късно.                                                             

- Ама ти-и, лекции ли ще ми изнасяш? Като те слушам, да не си поп или учител?                                                            - Нито едното , нито другото. Ей, това е лошото на вас младите мислите, че всичко знаете и всичко можете.                                                                                                                                                       

- Извинявай, чичка! - стана младока от пейката. - Вижте какво. Аз... такова... - демонстративно хвърли цигарата на земята, като я размаза с крак... - Не обичам нравоучението. Благодаря за огънчето и ... чао!                                             

- Ами щом така си решил... Добре, но поне си хвърли цигарата в кошчето, младежо.                                                       

- Абе, ти що си не гледаш... болното здраве. Айде де. Той ще ми казва къде да си хвърлям цигарата. - облещи очи срещу него младежа и се отдалечи.                                                   

Възрастният трепна вътрешно при тези думи и леко се надигна от пейката, но само се усмихна в посоката на отдалечаващия и промърмори на себе си.                                                             

- Ясно-о! Младеж... Той не виновен, защото всичко започва от семейството, от дома където живее, а обществото още не го е шлифовало. А като гледам е почти на възрастта на внуците ми. А те дали така отговарят на хора като мен. Не вярвам да са паднали толкова ниско. - успокои се той. и се  отпусна на пейката. Така  е всеки има свой път и своя самота – различна, неповторима,винаги  изтощаваща и  опустошаваща индивида със своята студенина.