На село

                                      (преди на път)

Преди да тръгна на път отивам до село. Идеята е да съм сам. Да си сложа мислите в ред, да хвърля по едно око на ливадата пред вкъщи, да чуя петлите и лая на съседските кучета и да се отчета пред комшиите Цането, Йвайло, Кирчо, Светла и Пешо. Цането ме усеща веднага и идва с една кофа с чушки, домати, пЕря от праз за пържено и една зелка. При Пешо съм зачислен на мляко... само той гледа още една крава. Другите, Спаска и комшиите зад нас фалираха. Гледат само по 3-4 кози и по някоя овца. Светлето, Пешовата булка – с нея сме най-близка рода и по линия на Свиркини и по линия на Лукареви. Т.е. по линия и на баба ми Мада (Магдалена) и на дядо Милан (МилЕ). Пет живи деца са отчували – четири черки и татко Кирил, изтърсака. Да ама до мъжко е карал дедо. Не като мен кютук и михлюзин, две щерки и стига. А иначе родата ни се води от Попови през Брезник та чак до Рeжанци. Та Светлето пише историята на нашето село и с нея си допадаме много. Тя отговаря и за културното ни наследство у общината и е направила малък музей - има и селска библиотека. Училището от както го затвориха, децата ходят, т.е. ги карат с едно бусче до НоЕвци. И хлеб от там ни карат. А старото школо, това с паметника на Кирил и Методи отгоре над входа, е в разруха. Няма деца. ГошЕто, как щях да го забравя и той сиромаха държи едно краве, и се смее: Как си МИле? ОК съм ГОше! Малко да се докосна, като Антей, до родната земя, казвам му, -Ти как я караш? Уморен съм, казва. Днес у фирмата имАхме пратка с мас и паднА доста бач. Утре, ако кажеш по едно – става. Нали е празник? -Добре,  до утре ГОше, мИни по видело.

И влизам в къщето. “Образцов Дом”. Две стаи са доле - стаята на майка и татко в ляво, едно малко антренце и същата “голяма” стая, която е и за дневна и за кухня. Мизерия. Ама не искам нищо да пипам, нека си остане както е по вкуса на майка. По нейно му. После като му дойде времето ще се оправяме някак. Горе, под покрива, са още три стайчета. В средното спим чат-пат ние с Катя, другото е за щерката, Жоро и Калинчето, а третото стайче е нещо като склад. Нали другата щерка се засели по Европата и няма да си дойде вече, както се казва.

Гладен към. Поглеждам към портрета на дядо. Милан.  -Дядо думам, ще пътувам за Европата пак, дядо. Та да ти кажа чао, само минавам за малко. Той ме гледа сериозен, и ми се струва нещо леко и скептично намръщен. Дума на обелва. Такива са си те ЛукарЕви. Малко говорят. И татко е така. Да се чудиш аз на кой съм се метнал. Май на другия дядо, Борис – бозаджията и бакалчето от Радомирски Извор. Нали още от малък са го кръстили “Гяволското Орисче” дето изчовъркал като дете великденското – първото яйце, с малкото си пръстче жълтъка (гладно било та му се яло, -Ти нали си му простил Боже?) и после го обърнал на кандилцето, дето стояло там, така, че да не се вижда дупчицата. Доста време стояло така без да забележат. Да, ама братчето му Нанко (Анания) разбрал и развалил заверата.

Сядам, отварям кутия руска салата “Денито”, и една консерва марокански сардини, и мек хляб от Била, маслини и една кола и ям лакомо. И един домат си нарязвам само със зехтин и сол – така ги обичам. Пускам телевизорчето за компания - дават някакъв мач. ЦСКА играе и се заглеждам. От тоя отбор съм. Неусетно се отпускам на миндера пред телевизора... Чувам горе майка тропа, нещо май мете пак и чисти. Абе как ще ги оставя сами тук – ето, става студено – октомври иде. То септември беше такъв студ и дъжд, че май скоро сняг ще завали. А и няма какво повече до правят тука. Нямаме стока, кокошки, зеленчуци... само няколко овошки и едни цветя, нали сме Цветкови.
Ще си ги карам в София. Решено.

Поглеждам навън за татко, той нещо се мотае около ябълката, протяга се и откъсва една червена превъзходна. Той ги сади. Е, всички помагахме, а дядо Борис казваше, аз няма да доживея да ям ябълки, но пак ми е мило. Така и излезе. Не хапна. Но ние ката година обираме по две-три кошници. И лозата обираме дето я сади братовчеда. Чудна станА, зашуми цялото балконче на горния етаж. И комшията Кирчо, и той даже идвА да си вземе калеми. За вино е чудно, казва, и за джибри, за ядене не го търси. Гроздето ще кажа да го обере той или Цането, ако не го оклюцат косовете. –Татеееее, подвиквам му. Да оберем ябълката и да си ходим в София. Няма какво повече да оставате тук с майка. Стига толкова. Време е да се прибирате. Скоро, я виж, зимата иде. Той обаче е с гръб към мен и не ме чува, и продължава да се протяга към по високите клони. И да ме чуе, се тая. Твърдоглав си е. Квото си е наумил, прави го. Мълчи и го прави. Надеждата ми е само в майка. Тя само може да го придума.  -Майкооооо, викам й, слизай вече. Стига толкова тупА и мЕте тия шарени бабини черги. Те и без това са си като нови. Никой не се качва горе... Ето и аз тая година, я сам дошел 2-3 пъти едва. Искам да си дойдете с татко в София. Омръзна ми сам да кукувам без вас. Но и тя мълчи. Не се обажда. Ама метенето и почукването горе спира. Сигурно е седнала да почине и си мисли. Дали да ме послуша, ама не й се тръгва без баща ми. Нали двамата са си дружинка.
-Хайде бе, удрям го на молба аз. Ето с новата кола съм Ви дошел на крак! Не се кумете много, аз не съм много по кандърмите. Опитвам се да ги сплаша. Ама те си ме знаят каква съм си Мека Мара и се спотайват. Тогава, казвам си, ще опитам с по-крути мерки. И понечвам да рипна от миндера. Ама не става веднага. Най-накрая се размърдам и гледам телевизорчето го кара на пусто. Никакъв филм дават и пак клеймят комунистическото минало. И Ламбо-Рамбо и Съреца са там и Джукелова... се Обични симпатяги ама и те  с крак и ръка във времето. И изведнъж, разбирам. Няма Майка, няма Татко. Сън е било. Или по-скоро полусън. И не ми се вярва. И се отмятам, и отново затварям очи. Дано да ги уговаря някак си. Ееее, ама не. Не става. Вече, магията е отминала. Значи ето защо съм дошел на село. И хлипам.

После на яве скачам. Вече е 2(два) часа през нощта. ГОше, извинявай брат. И тоя път те метнах. Няма да пием утре по едно сабахлем. Качвам се на колата. Отварям портичката и след час съм в София. Ама как съм пътувал, и как съм гледал пътя през тия солени очила само аз си знам.

Хубаво се подредих мислите, си думам, ще ми държи влага поне до Божич.