Гальовник? За тебе мисля си, Гальовнико още щом слънцето се възцари на небето и пекне жарко. Мисля си за тебе и когато падне тъмата на нощта и мракът обгръща света. Гледам го небето - едно свило се и то като мен. Но после се разгръща с по-малко плахост и позволява на звездите си да затрепкат по него, да покажат и изящността, и красотата си. Те шептят. Шептят: и за вселени, и за галактики. Но най-много шептят имена. Човешки. На хора с души, излетели някога към безкрайността. И те са станали отдавна на прашинки. Летят из въздуха край своите живи близки. И когато те пускат сълза след сълза за тях, душите разтварят раменете си и ги прегръщат силно, че успяват да предадат болката си на нежив от раздялата с неуспешното изречено ,,сбогом, лека нощ!". Така ли е, Гальовнико?
Гледам небето. Но виждам и друго освен звездици. Виждам и съзвездия. Някъде там ли си?
Ах, Гальовнико! Обичах те... И истината е, че дори когато и сега те любя, сърцето ми нещо го пронизва и то затупква болно, жално в гърди ...