Гальовник? За тебе мисля си, Гальовнико още щом слънцето се възцари на небето и пекне жарко. Мисля си за тебе и когато падне тъмата на нощта и мракът обгръща света. Гледам го небето - едно свило се и то като мен. Но после се разгръща с по-малко плахост и позволява на звездите си да затрепкат по него, да покажат и изящността, и красотата си. Те шептят. Шептят: и за вселени, и за галактики. Но най-много шептят имена. Човешки. На хора с души, излетели някога към безкрайността. И те са станали отдавна на прашинки. Летят из въздуха край своите живи близки. И когато те пускат сълза след сълза за тях, душите разтварят раменете си и ги прегръщат силно, че успяват да предадат болката си на нежив от раздялата с неуспешното изречено ,,сбогом, лека нощ!". Така ли е, Гальовнико?

                                                                  Гледам небето. Но виждам и друго освен звездици. Виждам и съзвездия. Някъде там ли си?

                                                                 Ах, Гальовнико! Обичах те... И истината е, че дори когато и сега те любя, сърцето ми нещо го пронизва и то затупква болно, жално в гърдите. Боледува то- заради теб. Но мракът си казва думата, също както и денят- не ги интересуват мойте чувства и емоции. И няма мене кой да поиска да ме разбере. Заболедувах откакто ти си иде и така, и лек не намерих!

                                                               След тебе ми предлагаха ли, и предлагаха любов. Но каква ли?! ,,Че ни ми трябва такава обич за една нощ"- твърдо заявих аз и разбих немалко момчешки сърца. Не ми трябват техните сърца! Не ми трябва момчешко сърце, което утре ще се впусне да дири друго на момиче! Искам сърцето на Гальовник! На тебе...Гальовнико!