Той беше младo момче от малко село близо до Пловдив. Никога не беше виждал нито морето, нито планините, а само полята и горите. Имаше жена и малко момченце, които обичаше повече от всичко. Не искаше да ходи на война, но го призоваха и пратиха на Македонския фронт.

Месеци наред се сражава в окопите по поречието на река Черна, изправен срещу сърби и французи. Виждаше как другарите му умират от куршуми, снаряди, щикове и болести. Самият той беше убил много врагове, но не изпитваше омраза или радост, а само тъга и страх. Липсваха му домът и семейството. Всеки ден се молеше войната да свърши. Молеше се да види селото си, приказните гледки на родния си край. Молеше се да се върне жив.

Но войната не стихваше. Тя само се разпалваше, като огнена буря, чиито край бе далеч отвъд хоризонта. През пролетта на 1917 г. съюзниците започнаха масирана офанзива срещу българските позиции в завоя на Черна. Неговата дивизия беше в центъра на атаката, превъзхождана по численост и въоръжение от врага. Съюзническата артилерия денонощно обстрелваше окопите им, сътворявайки един ад от огън и дим. Съюзническата пехота атакуваше отново и отново, опитвайки се да пробие линиите им.

Той се би смело с пушката и щика си, като отблъскваше вълна след вълна нападатели. Грохотът на вражеската артилерия бе сринал позицията. Лицето му беше покрито с прах, дим и кръвта на убитите. Виждаше как приятелите му падат един по един, докато не остана сам в своя участък от окопа. Нямаше повече боеприпаси, само ножа и гранатите си. Знаеше, че няма шанс да оцелее, но отказаше да се предаде или да отстъпи. Реши да се изправи за последен път.

Изчака, докато група френски войници се приближи до окопа му. След това хвърли по тях гранатите си, като уби няколко и рани други. Изскочи от окопа и се затича към тях, размахвайки ножа си. Прободе един в гърдите, друг в гърлото, а трети в окото. Усети как един куршум го удари в крака, друг в ръката, трети в гърдите.

Падна на земята, облян в кръв. Погледна към небето, което беше сиво и мрачно.

Мислеше си за живота преди войната, за лъха на цветчетата в полето, за ясното синьо небе, за топлите ласки на слънцето...Мислеше за жена си и за сина си, които никога повече нямаше да види.

Прошепна имената им със сетния си дъх, затвори очи и угасна...