СЪДЪРЖАТЕЛНО

на Наско от Казанлък и на всички в "Откровения"!

-Ти, буден, по това време!
Зяпнал прозорец. Рано. Съвсем сутрин.
-Хей, няма ли да намалиш това!...- долетя от другата стая. - Още в седем ли…
„…започваш с тази ШУМОТЕВИЦА!” Довърши думите й наум, пресегна се и намали.
-Не е за вярване! – пак откъм другата стая.
Преди месеци щеше да увеличи до последно. Преди месеци по това време спеше втория си час сън, след нощно будуване в чата. А сега в седем е кукуряк. И без ШУМОТЕВИЦИТЕ, както ги наричаше майка му. Превключи на слушалки, така се слуша по-добре. Така ШУМОТЕВИЦАТА стига в теб. През ушите, плъпва в мозъка, смачкава го. Разглобява всички илюзии. Продухва ушите. Ококорваш се на четири. Вените ти са пълни с адреналин. И си готов за деня. Да влетиш в него. И да го разбиеш. С гръм и трясък. Макар че често по-героично е да си кротуваш. И по-трудно! ПЕЦАТА му намигна в оранжево (това по подразбиране беше компютъра – кръщаваше с никове нещата си): на 17 инчовия си екран вече имаше куп съобщения от АЙСКЮТЪРА (ICQ). Лентата отдолу беше пооранжавяла от мигащи полета: „БЛЕЙКЪР”, „ПОЕТИЧНА ДУША”, „СТИХОЕД”… „О-о! О-о!” – продрънкваха в слушалките, пригласяйки неудачно на ШУМОТЕВИЦАТА. АЙЯ я нямаше. Все още. Не че се втурваше да му праща съобщения всеки път, но се случваше напоследък. Затова хвърляше по едно око. Дори две – редовно! Откак смени чат-компанията стана ранобуден. Престана да се чуди как хората може да са будни сутрин в седем. Започна да чете. Даже и поезия. Да не се води по предубеждения само по името и вида на хората. Случваше се да изнамери някои традиционни, стандартни, преди би казал скучно-старомодни хорица, в които да не повярваш, какво е – сякаш са му връстници!
„О-о!” – звукът в слушалките настояваше да погледне новото съобщение. СТИХОЕД беше доста настоятелен. Останалите търпеливо си чакаха след първото, а той продължаваше да праща още и още и още... Вече съвсем заглуши In Flames-ите в слушалките! Отвори прозорчето със съобщението му и написа:
„Ей, СТИХОЕД - ответ: разхлопа ми главата!!!” – изпрати му първия си „ответ” (олеле! какви поетични думи започнаха да се появяват, дори в мислите му!) СТИХОЕДът продължи да го засипва с писаници: за добро утро, за начало на шантав ден, за как пеят птичките, чакали да ги възпее, ама той си гризел ноктите (не уточнява дали на краката) и се мотал из чата в компютъра... СТИХОЕДът имаше страшен език! А беше 64-годишен! Гъдел е да си бъбриш с него. Ама сега нямаше никакво време. „Спри се, СТИХОЕД, - харесваше му ника, затова го копираше непрекъснато – уорквам”
СТИХОЕД: „Да не ти сецна вдъхновението, да не си прописал стихотворения, да не си станал поетична душа... – о, Боже! Тоя няма да се спре! – посвети ми едно, прати ми едно не съм закусвал ;-)... хей, НАБОРЕ, хей гЕрги!” – беше се писал на майтап, че е на сто, запитаха ли го – казваше, че си слага малко отгоре, та спряма истинстките му години, да се чувства като новородено. Но колко - не уточняваше, та затова СТИХОЕДът му викаше НАБОРЕ. Мнозина други не разпитваха повече и си бъбреха с него, и той намери общ език с тях - като с набори!
„О-о!” – продрънча в слушалките - СТИХОЕДът: „гЕрги!” Не издържа и спря ШУМОТЕВИЦАТА. Включи на войс-чат. Тоя няма да го остави на мира. А той имаше работа – готвеше една изненада:
-Кажи!
-Че много си делови днес...
-Имам работа!
-Брей, да не си прописал?
-Откак съм в тоя чат не сте ме заразили още.
-Какво чакаш? Да ти пратя нещо?
-Давай!
В прозореца на екрана се изтърколи едно дълго послание, май че беше в стихотворна форма.
„Заспало стихотворение без вдъхновение
Прозявам се орално,
сънувам си морално.
Сънувам в Парламента
редят асортимента
на нашето законодателство,
а равно на предателство
са всичките там хули
и никак не са чули
(и не отбират от законност,
да вмъкна – че закон прост
да натъкмят не смеят
или по-точно не умеят)
наште депутатори.
Въдят се оратори,
а пък са нагледност
чак до съвършеност
на български диалектизъм.
и става-олелизъм!”
Прочете го два пъти и се опули. Случваше се СТИХОЕДът от време на време да споделя впечатленията си с него, макар че в коментарите си пред всички езикът му беше премерен и приятелски, дори при препоръките.
-Що ще речеш?
-Заспало стихотворение без вдъхновение – Георги не си позволяваше да дава мнение по отношение на стойността на стиховете – та кой беше той, нито пише, нито опит има, пък и само на 17. Под стиховете в сайта рядко оставяше коментари – кратки и преди всичко за това, как са му въздействали. Обаче СТИХОЕДът си беше заразителен, пък и Георги си беше зевзек по душа, с него се отпускаше, с него дори речникът му се обогати, така че в чата те си говореха свойски. Като набори. Понякога сам си се учудваше откъде бе взел тази смелост да спори с човек на неговата възраст. СТИХОЕДЪТ го предразполагаше.
-Що ще речеш? – повтори въпроса си, прекъсвайки мълчанието му.
-Ами не разбрах какво не са чули наш’те депутатори... Пък и диалектизмът според мен няма нищо общо с диалектите, а с философията... за орално направо цинизъм...
-И? Какво още?
„Боза! Бозичка!” – мина му през ума. Когато не харесваше нещо, Георги не коментираше, въздържаше се от мнение. Че то все едни такива ласкави-лъскави коментарчета – като в химическо чистене - и за хубави и за посредствени неща, как да им хванеш вяра! СТИХОЕДът се майтапеше сутрин като го хванеше в чата. След добро утрото пускаше едно: „Отивам да се прочета – и намигащо човече до него – ние творците влизаме в „УУУ” май по-скоро да прочетем себе си и как са ни прочели другите. Между другото и от куртоазия четем стиховете на КОЛЕГИТЕ си, коментираме ги. Ама като опре до нас – вярваме на хубавите.”
-Чие е?
-Мое! Това, НАБОРЕ, е мое, виж само как се вдъхнових!
Замълча. Но СТИХОЕДът четеше мисли. В такава степен бяха устроени еднакво.
-Та? Не ти ли хареса? Последна присъда? - ех, че беше настоятелен този СТИХОЕД! Никаква работа не го оставяше да свърши. В слушалките прозвуча едно: „ХА-ХА-ХА-ХА”. Странна птица е СТИХОЕДът! Умът му като бръснач. Думите – многолики. Нравът – като драка. Пред него се чувстваш прозрачен. Стига да не беше тая широко скроена душа – щеше да се сковава. Чувстваше симпатия от негова страна. Беше взаимна. Беше премерен, самокритичен и ето сега...
-Хей, НАБОРЕ, мълчиш си...
-Мълча. – пред всеки друг би се въздържал от мнение, но не и пред СТИХОЕДа - Не го публикувай!
-Боза с вкус на Вуиски – ха-ха! Вече е късно, ха-ха-ха, пък имам и куп почитатели! Ха-ха-ха! Не си ме прочел, а, НАБОРЕ? Ха-ха-ха! Пък уж симпатизант! Да не речем, че и приятел!
Обвзе го недоумение. Вярно, че славата променя и заличава недостатъците, ама точно на СТИХОЕДа не беше вярвал да се случи. Беше много взискателен към себе си. Изпипваше всичко – до запетайката и главната буква. Казваше, че не му подобава на годините да се излага.
-На принципа: всеки дефект – ефект. Всеки филологически дефект - стилистичен ефект, НАБОРЕ, това чувал ли си го? Ха-ха-ха... – СТИХОЕДът се самоиронизираше, как можа да се хване на шегата му! – Хубаво нещо са принципите. Сатирата е много удобна – сгрешиш ли, можеш да кажеш отпосле, че е преднамерено, че е стилистичен ефект. Пък ти ме прочети, ха-ха-ха, има и още, ха-.... – връзката прекъсна. Сряза смеха на СТИХОЕДа на две. Другата част остана от неговата страна, но сякаш ехото й пропълзя в стаята при Георги – тънко, заразително. След минута – две всичко се възстанови и мигащото в червено квадратче на „набора” светна отдолу.
„Какво правиш в момента? – беше изписано в него – Там ли си?”
„Набирам стихове”
СТИХОЕДЪТ: „На сериозно ли?”
„Не вярваш ли?” Защо му трябва да знае всичко!
„Ами тогава замлъквам. Пък после ме прочети, непременно!”
И да не повярваш – замлъкна. Чак започна да му липсва О-о!-кането на СТИХОЕДа. Тишината набъбна. Продъни слуха му, но така се беше съсредоточил, че нямаше време да пуска музика. Подготвяше една уеб-страница. Нищо особено, но за специален човек. Всъщност идеята не беше негова. Но я прие като своя. В началото се отваря черен екран с две снимки: едно бебе, ококорено с неговите очи – пъстри, светли, блестят шантавско, да се търкулиш от смях като го погледнеш и втората – портретна – същите очи на след 65 години, но гледат другояче – някак уморени, кротки, незабележими. Възрастен мъж, седнал пред някакво бюро. Под първата надпис: „НАЧАЛО”; под втората – „КРАЙ”. Когато завършеше страницата смяташе да сложи хипервръзка от „КРАЙ”, която да отваря истинския край – изписана някаква мисъл или сентенция – не беше избрал още коя точно. И музика, непременно музика за финал. Пък и за начало, защо не! Само как го беше измислил!
„Погъделичкваш” бебето с ръчичката (показалеца на мишката) и то започва да реве „а ла инфлеймско”! Не, това минаваше само самоиронично в главата му, на шега, защото в действителност тази си беше неговата снимка отпреди 18 години. Но нямаше да го направи. Замисляше нещо сериозно, тежко, подобаващо на стиховете... Натиснеш ли „НАЧАЛО” трябва музиката да те грабне, като хипноза. „Виж, съвсем подходящо – някоя чалга – рече вторият вътрешен глас, особено сладкодумен откак се лафеше със СТИХОЕДа! – да речем някоя кръчмарска розова боза!” Ухилен продължи. Натисна „НАЧАЛО” и премина към нов екран. В горната част в хоризонтална лента бяха наредени последователно шест пейзажа. Под тях – име, неговото: Георги Измирлиев Георгиев, на фона на част от снимка, като воден знак – очи, неговите... Под тях артистичен надпис в синьо”НИКОГА НЕ Е КЪСНО...” Следваше най-трудното дотук – да набере 111 реда – точно толкова, беше ги броил. С кирилицата се справяше ужасно, но няма как. И, прицелвайки се с по едно пръстче на двете ръце, започна:
„Докато дишам
Дързост
Младостта ме носи
Крила
Полет
...
Пролет
Песента на птиците
Сърцето е живо...”

/СЛЕДВА/