На завоя на моята улица

-1-

Странни същества са жените! И същевременно безкрайно логични по своему. Ето, рано сутрин, съпругата решава да ме изрита навън.

-         Ставай от тоя компютър! – безапелационно нарежда тя. – Разходи се малко, виж белия свят, мини по нашата улица да купиш закуски.

Изключвам слух автоматически, защото продължението на речетатива го знам. Как откогато ми е  побеляла косата се имам за пенсионер. Как ще си разваля окончателно очите на монитора. Как ходенето пеша било незаменим стимул за тялото и духа. И тъй нататък, и тъй нататък....

Но днес обичаната ми шефка като че ли е решила да разнообрази репертоара:

-          Нали все си спомняш за детското си пазаруване в квартала. Как на седем майка ти те пратила до близкия павилион и ти с песента за стария файтон си се върнал триумфално от първия си успешен пазар. А новия магазин от веригата супермаркети не се ли намира на същото място? Пускат му реклама през половин час по телевизията. Вземи каквото прецениш оттам.

Казано честно, бях забравил споделеното. Но жените помнят, особено червенокосите, помнят всичко дяволиците…

Навличам послушно сгънатите на фотьойла дрехи и мимоходом отбелязвам, че панталонът малко ми стяга.

-          Че как не! – с дяволито присвити очи ме прострелва жената. – Нали ти е от абитуриентския бал.

Хм, „ирония на съдбата”, поднесена от собствената ти половинка! Миналата седмица ме навлече със сакото от сватбата, днес с абитуриентския панталон.... Да и се чудиш на логиката, която и този път се оказва желязна. Обяснява ми значи как съм отслабвал и някак си съм се смалявал. Заради това вадела забравените, оцелели дрехи от вехтата ракла.
Сякаш бездънна ми изглежда тая мебел, съхранила в утробата си вещите от миналото. Понякога си мисля, че там – най-отдолу, като отслабна и се смаля съвсем, ме чакат моите детски къси гащи с презрамки и ризката ми на червени и бели карета.

Дипломатично запазвам подозренията за себе си, преодолявам стъпалата и след минута съм вече на нашата улица. Някога, през моето детство, тя беше наистина наша. По прашната и често кална пръст колите минаваха като белите лястовици. С децата от махалата точно тук правехме юнашки мачове. А пръснатите около улицата къщички създаваха уюта на стария квартал. Там бе и нашата къща – варосана и висока, отрупана с люляци до капандурата на тавана, дървета и алеи отрупани с цвят в градината отпред. И всичко, освен детската глъчка, се стопяваше в невероятната, космична тишина.... Даже понякога като далечно ехо се чуваше кристалният звън на камбаните на храма – на онзи, със златните кубета, в центъра на града.

Но всичко това принадлежи на миналото. Днес малцина си спомняме махалата, каквато беше. Нали все по-малко оставаме старите комшии, доживяващи дните си в този пренаселен комплекс, пресичан от асфалтовата лента на новопроизведения, пълен с потоци от коли, булевард. Няма нужда от справка в общинския регистър. Току пред погледа ми се мерне някоя позната физиономия, лепната на стълба с ореола на поредната жалейка.

Преди години попитах децата дали биха излезли да поиграят на улицата, а те ме погледнаха смаяно:

-          Тате, да не сме самоубийци?

Още една тъжна истина, при това неумолима.

 Все пак  усещам, че някаква бодрост ме обзема. Може би заради чистото, синьо небе отгоре. Поне то не се е променило. Или заради редиците стари дървета, които пропуснаха да изсекат навремето. И те си живеят и зеленеят напук на новото хилядолетие, урбанизацията и гадната отрова на отминаващите возила. И крият в клоните си птиците и техните песни, за да можем да ги чуваме сутрин и вечер.

Неусетно повдигам глава, изправям отънялата си снага, поемам свежия утринен въздух и ускорявам крачката. След секунда отбелязвам, че птиците по близките дървета мълчат. И неочакваното скърцане на спирачки отзад ме кара да подскоча. Току залепнал зад гърба ми е спрял лъскав джип. От прозореца се подава чорлава глава  и  почва да ругае:

-          Дядка, къде рипаш? Кат те скивам, гробищата нема да ти избегат, не скачай толкова към трапа. Аман от пенсии, и сутрин не може да си паркираш колата спокойно!

Умиротворението изчезва. Понякога изпитвам безумен, ирационален гняв. Може би защото редиците от спрели таратайки са обсебили целия тротоар. Защото кофите за смет преливат, тревата е смачкана и по банкета на моята улица винаги се стеле килим от хвърлени угарки. Или защото хилядите пришълци, „граждани в излишък” не знаят и не искат да знаят какво унищожиха с идването си в стария квартал.

- Може да тренирам за световното за ветерани! – изтъпанвам се решително пред бронята и почвам предизвикателно да тропам по капака. – А ти, като гледам как го търкаляш това лъскаво яйце със сигурност ще ме изпревариш с паркирането в гробищата, селяндур смотан.

Грозната глава трескаво бута лостовете и върти волана, отдръпва колата метър назад, за да я предпази. По свитите му очи разбирам, че явно няколко секунди се колебае дали да ме размаже с преден ход или просто да слезе и да ми фрасне два унищожителни шамара. В крайна сметка явно решава, че го мързи и целта не си заслужава неприятностите. Заобикаля ме с ловка маневра отстрани и се задоволява само със стиснати зъби да подхвърли през отворения прозорец:

 - Не само дъртак, ами абсолютен кукундрел, нищо че не си от село!

-2-

 Дори след блестящата морална победа, радостта някак бяга. Вероятно понеже трябва един ден да призная, че това наоколо отдавна не е моята улица и моя стар квартал. Скоро май няма да има и такива дето ги помнят. Смениха на даже имената на улицата, на съседните, на квартала. Така звучали по-модерно… В такива мигове си мисля защо за убийците на миналото не се полагат по-тежки присъди от тези за убийци на хора.

Или съм тъжен, защото минавам покрай мястото, където беше къщата, а после и блокът на моя приятел от детството Асен. Асо се пропи след като навърши четиридесетака и остана демократично безработен. Движеше със съмнителни хора, приличащи на дилърите с вълшебен прашец. И един ден просто изчезна. Майка му търси някакви следи с години, за разлика от полицията, която бързо приключи случая. Съмнявам се да са го погребали подобаващо.

То, като изпратихме с почести и рев друг приятел от детинство -  Стефан, да не успяхме да го върнем! Стефчо си пресичал нашата улица една вечер след кратка визита в кварталното кръчме, ама объркал епохите. Вместо със сладкото безвремие на отминалото се сблъскал с насред платното с някакъв главорез, яхнал модерен автомобил като този, дето наругах преди малко.  Шофьорът бил пришпорил колата с над сто километра и го убил на място.

Властта и този път раздаде „всекиму своето”. Изкараха, че Стефан пресичал неправилно, бил пиян, а палачът му просто си летял с превишена скорост. Ние си погребахме приятеля, а те глобиха убиеца. И трагедията приключи с безпощаден екзод.

Ех, жената ме прати да се разтуша, пък аз си играя на тъжни асоциации край жалките, напукани входни козирки на панелните блокове! Съвсем помръкнал установявам как почти съм стигнал до целта си. Но не преди да заобиколя оградата от дялани камъни и ковано желязо на бистро „Мариана”. Чичо Киро беше единствения телевизионен техник в квартала, а истинската Мариана – неговата дъщеричка. И когато вълшебната торба с образи спираше да говори и не можехме да гледаме „На всеки километър” или „Шогун” заучената парола винаги влизаше в действие: „Извикай Киро!”.

Ала вековете се смениха, момичето порасна и тръгна по гаджета. Телевизорите също се модернизираха, но никога не сварих да питам Киро дали трудно се приспособява към ремонта на новата западна техника. Понеже в една дъждовна вечер приятелят на Мариана се вряза с автомобила в задницата на спрял камион. Пак на тази улица. И затри себе си и нея. Косата на чичо Киро стана като сняг за дни, после откри заведение на партерния етаж от къщата си с парите от старите години и името на изгубеното си дете. Но от много време барчето стои затворено. През ума ми минава пак тъмна мисъл, че комшията от ония времена или е сериозно болен, или се е пренесъл окончателно в по-добрия свят при дъщеря си.

-3-

Дотъркалях се! Тук, на метри от модерния магазин на поредната хиперверига, е завоя на нашата улица. И е време да погледна на обратно. Знам, очите ми не са като едно време и жената все гълчи, че компютърът унищожавал зрението. Ала не е илюзия, че всеки път като погледна назад виждам странно „стерео”, в което картината някак си се раздвоява. От едната страна шуми булевардът – такъв, какъвто си е днес: с положения нов асфалт и крещяща маркировка, с колоните от минаващи коли, мигащите светофари и извисяващите се, сивеещи блокове. А от другата е моята улица: тясна и кална, обградена от старите, едноетажни къщи и бялата фасада на моя дом най-отзад. По нея се мяркат силуетите на близки и познати, позабравените образи на съседи и приятели. Те ми махат с ръка, поздравяват ме и ме канят да ида при тях.

И непременно ще го направя. Не днес, нали обещах на жената да се прибера със закуски.

 Но все ще дойде мигът да се събудя в едно магическо утро, докато тя още спи. Ще драсна кратка бележка на нея и децата: да не плачат, че заминавам, защото орисията на човека е винаги да се връща, откъдето е тръгнал.

Скришом ще измъкна от старата ракла детските панталонки, карираната, весела риза и някоя от старите торби в чекмеджето на шкафа-ветеран. Ще нахлузя презрамките и с детски устрем ще  припна до супер-магазина. Всъщност той ще се смали пак до паянтовия, ламаринен павилион, нацапан щедро със зелена боя. Ще напазарувам от него онези вехти, кръгли питки със замайващ, вълшебен дъх. И с песента за стария файтон ще свия по моята стара улица. Пътьом ще се отбия до чичо Киро, да му поръчам да мине за телевизора, а малкото момиченце Мариана ще си играе безгрижно в градината пред дома. На следващата пряка ще се уговорим с Асо и Стефчо да съберат отбора и да му спретнем един страхотен мач срещу другата махала след обяд на улицата. И най-сетне ще се приближа до портата на старата къща, където ме чакат моите родители.

-Браво, моето момче!  – ще ме погали с ласкавия си поглед мама.

-Казах ли ти, че ще успее? Той отдавна е истински мъж! – ухилен ще изрече баща ми.

И тогава ще настъпи най-прекрасният миг. Камбаните на „златния храм” ще забият за мен, а аз ще прекрача желязната порта на старата, незабравена къща. И ще остана без дъх. Както се случва винаги, когато докоснеш истинското щастие...