Всички в град София бяха в добро настроение. Коледа наближаваше все повече, а с нея и много почивни дни. Навсякъде блещукаха светлини, по витрините на магазините стояха само цифри с най-различни намаления - в проценти, всички се разхождаха натоварени с безброй покупки. Нещо не беше в ред... беше адска жега, което не беше типично за сезона в тази част на Света. Въпреки всичко обаче,
хората бяха щастливи и се разхождаха усмихнато по улицата.
В крайната част на града обаче, не всичко беше толкова хубаво. В Студентски град, където обикновено купонът не спираше и беше пълно с млади хора, което не беше типично за другите квартали, имаше и не толкова щастливи хора. Виктория беше с приятеля си и се караха за поредната домакинска глупост. Не беше правилно тя да стои по цял ден вкъщи, искаше да продължи образованието си, което беше прекъснала. Скандалът течеше от сутринта и съседите вече бяха излезли, кой на разходка, кой по магазините или кафетата, само и само, за да не слушат ругатните от последния етаж. Изведнъж обаче скандалът прерасна в нещо повече и може би в яда си, може би по други причини Вики се строполи на пода и изпадна в безсъзнание. Красимир не я беше докоснал, не знаеше какво се случва. Тя обаче не можеше да се събуди. Той я хвана за ръце, крепейки я, слезе до долу и я натовари в колата. Потеглиха с бясна скорост към Пирогов, където не след дълго успяха да влязат в спешния кабинет.
Краси стоеше отвън и чакаше вече 20 минути. Изведнъж от кабинета се чуха страшни викове:
- Недейте, пуснете ме, изроди, помощ. - ужасено крещеше Вики.
Изведнъж тя излезе от кабинета по престилка, тичайки с всичка сила... Краси я изгуби от поглед. След около 15 минути усилено тичане тя се скри в една от малките улички. Не можеше да проумее какво ù се беше случило. Не искаше да се прибира, беше ужасена.
По принцип Вики беше от сравнително заможно семейство, но не поддържаше почти никакви контакти с роднините си. А и повечето от тях или бяха в затвора, или не общуваше с тях. Единственият, на когото можеше да се довери, беше братовчед ù Ивайло, но той беше вече трета година във варненския затвор и не се знаеше дали скоро ще излезе. Бяха го натопили и лежеше несправедливо, за което Вики обвиняваше себе си.
Не след дълго Вики се прибра при Краси. Отвори плахо вратата и влизайки, го завари да пие сам на масата. Не знаеше как да ù помогне и това го убиваше. Вики, без да промълви и дума, си събра багажа и излезе. Краси не я последва.
Тя се настани в хотел Хилтън, в стая 112. Нямаше много багаж и набързо си подреди нещата. Остави сравнително малък бакшиш на пиколото и слезе в бара. Все още кадрите от Пирогов не излизаха от ума ù. Натикаха я в кабинета и искаха да я упоят, четирима лекари. Вики се питаше какво искаха от нея. Не казаха нищо, дори не мигнаха. Добре, че беше онзи мъж с черните дрехи, който ги изблъска и позволи на Вики да избяга. Той също не обели дума. Вики се чудеше какво е станало в този кабинет, след като е избягала. Дали са убили мъжа? Дали не е било инсценировка? Не знаеше, всички мълчаха.
Вики пиеше вече трета водка, когато една жена я заговори:
- Прощавайте, гост на хотела ли сте?
- Да - отвърна Вики, без да се опита да продължи разговора.
- Довечера ще има частно парти и най-любезно ви каня.
- Мерси.
На Вики не ù беше до купони, не искаше и да продължава разговора, затова просто стана и отиде в стаята си. Съблече се, взе една хавлия от леглото и влезе в банята. Остана дълго време в нея, след което просто си облече нощницата и си легна. Опита се да почете, но не можеше; пусна телевизора, но не ù се гледаше. Не след дълго заспа.

На следващия ден Виктория слезе до антрето, откъдето си взе вестник, седна на удобното кресло и си поръча кафе.
- Заповядайте, госпожице Иванова. - каза сервитьорът.
- Благодаря, ако обичате, поръчайте едно такси до аерогарата.
- Веднага.
Вики си изпи кафето, изпуши една цигара и се качи в таксито. След около десетина минути бяха на гарата. След около 20 минути отегчително чакане Виктория успя да си купи билет до Варна, но до полета имаше 4 часа. Не ù се стоеше на едно място, искаше час по-скоро да види братовчед си. Едвам уби тези 4 часа, обикаляйки из терминала и пушейки цигара след цигара. Най-после дойде... най-зле изглеждащият самолет, който беше виждала. Щеше да е цяло чудо, ако успешно кацнат. Вики се качи първа, понеже беше без багаж и не се налагаше да чака. Зае мястото си на седалката, от която излезе облак прах, след като седна и не след дълго тръгнаха. Пътят до Варна беше около 40 минути. На средата на пътя, обаче, Вики си спомни нещо, онзи мъж, от хотела... сервитьорът, който ù донесе кафето- откъде знаеше фамилията ù?

Най-после самолетът кацна. Вики слезе и тръгна директно към тоалетната, защото едвам беше успяла да издържи полета, без да се напикае, а тоалетната в самолета не беше от местата, които искаше да посети. На входа на тоалетната обаче един мъж я пресрещна и препречи пътя ù с ръка:
- Не се бавете, госпожице, чака ни работа.
Вики го отблъсна и влезе в тоалетната. Наплиска си лицето с вода и погледна лицето си в огледалото - не беше добре. На излизане не видя мъжа и спокойна тръгна към изхода. Излезе и се чудеше накъде да поеме. Беше късно да ходи към затвора. Реши да си хване такси и да отиде до една стара приятелка, която не беше виждала от няколко години. Тъкмо когато се реши да пресече, един черен баварец препречи пътя ù. Вратата се отвори и Вики беше натикана в колата от един доста сериозен чернокож мъж. Вики реши да не се съпротивлява повече и седна в колата, до нея стоеше един мъж, в костюм за поне 1000 лева, който очевидно не беше първа младост.
- Какво искате?
- "Ще разбереш." - написа на една черна дъска с тебешир мъжа.
- Ти ебаваш ли ме? - попита Вики, но мъжът не реагира. Возиха се около 20 минути, след което спряха в един склад. Мъжът ù подаде един пощенски плик и ù направи знак да слезе от колата.
- Ама... какво сега? Не го искам това, върнете ме обратно, стига... - едвам се доизказа Вики, но чернокожият мъж, които я натика в колата, я изкара по също толкова грубия начин.
Колата си тръгна... Вики изобщо не можеше да се ориентира къде е, макар че познаваше Варна.
Вече не можеше да издържа. Първо се опитват да ù инжектират нещо, после някакви сервитьори се обръщат към нея поименно, сега и това... Вики обърна една щайга, която видя, седна и запали цигара...

На следващия ден стана рано, напуса мотела, в който беше отседнала, и се запъти към затвора. Искаше да си запише час за свиждане, за да види братовчед си. Отчаяно искаше да поговори с някого.
- Извинете, идвам да си запиша час за свиждане.
- Имената на затворника.
- Ивайло Иванов Борисов.
- Съжалявам, госпожице, може ли да повторите?
- Ивайло Иванов Борисов! - повтори нервно тя.
- Нямаме регистриран с тези имена затворник.
- Какво, мамка му, се случва? - изкрещя Вики.
- Моля?
- Извинете, нищо... - каза тихо тя и излезе.
Точно това ù липсваше. Вече си мислеше, че е в някакъв филм с изключително глупав сюжет...

Вики не знаеше какво да прави. Искаше да се върне с няколко дни назад и да вземе други решения, които да имат други последици и животът ù да си беше по старому. Тя осъзна, че така или иначе няма какво да направи. Имаше много въпроси, но нито един отговор. Тихо вървеше по улицата на път за вкъщи и беше твърдо решена да заживее както преди - без въпроси, без нищо от случилото ù се да я интересува. Запази хладнокръвие и отиде до автогарата, купи си билет и се върна в София.
Нае си квартира около час след като пристигна. Отиде в най-близкия компютърен клуб и започна да търси работа. Пусна около 20 обяви в най-различни сфери и се прибра в квартирата. Беше тръгнала без багаж, имаше само пари, които за никъде не ù стигаха. Надяваше се до няколко дни да ù се обадят поне от едно от работните места. Поръча си малко храна за вкъщи от близкия китайски ресторант и почти веднага, след като се нахрани, заспа.
На следващия ден стана рано и отиде в университета, в който учеше. Нейните колеги дори не бяха забелязали липсата ù. Само нейната приятелка Аделина се чудеше къде е и защо не си вдига телефона:
- Как си, Вики, какво става? - извика тя, веднага след като мерна Виктория.
- Нищо, добре съм. Ти как си? Не сме се виждали от няколко дни. Има ли нещо интересно тук?
- Ами, не... за сега. Утре имаме едно контролно по финанси, но май няма да го бъде.
- Ще се справим.
Двете влязоха в аулата и заеха местата си. Така и започна новият живот на Виктория.

След около месец излязоха в сесия. Вики си беше намерила работа като продавачка в един тузарски магазин за дамски облекла. Работеше там от скоро, но пък успяваше да се оправи с парите и това ù беше повече от достатъчно. Повече не видя Краси. От време на време се чудеше как е, какво прави, дали я търси, но тя не искаше да го вижда; не ù беше необходим.

Сесията мина успешно, както и следващата, и по-следващата. Оставаше ù една година до завършването, а тя все още работеше в онзи магазин. Искаше ù се да си намери вече работа по специалността. Около нея всички имаха вече по-сериозни работи, Аделина беше застраховател в една новооткрита компания, останалите ù колеги стажуваха кой в банка, кой в някое друго предприятие, само Вики стоеше зад онзи щанд и продаваше скъпи костюми на жени, които работеха това, за което тя се бореше. Но тя усещаше, че ще успее, макар и желанието ù да се усилваше с всеки ден, тя беше търпелива, изчакваше момента, в който и нейната врата ще бъде отворена. Знаеше, че на всеки се дава един безплатен шанс в живота и тя просто чакаше своя.
Един от поредните делнични дни Вики излезе рано, мина през заведението, в което вече я познаваха много добре и си взе кафето, което пиеше всяка сутрин. Беше се механизирала до такава степен, че вършеше всичко, без дори да се замисля. Разходи се пеша до магазина, беше сравнително хладно, зимата още не си беше отишла. Вики остави чашката с кафе на земята, за да може да си намери ключа. Ровеше усилено в чантата си, но не го намираше. До нея се приближи сравнително висок, едър мъж, на приблизително 30-35 години. Той залюля връзката с ключове на Вики на малкия си пръст и каза:
- Това ли търсите, госпожице?
- Да, Боже, да не съм ги изпуснала?
- Трябва да поговорим, не се плашете, отворете вратата, моля Ви!
И тъй като мъжът изглеждаше много примерен, беше с костюм, прибрана фризура и очила, държеше папка в ръката си и Вики реши, че този човек наистина просто иска да говори с нея. Тя отключи вратата на магазина, отвори, пусна осветлението и прекрачи до бюрото си, където остави чантата и сакото си.
- Кажете, какво има? - попита тя.
- Искам да Ви попитам, познавате ли този човек? - и той ù показа снимка на Ивайло.
- Да, как е той? Аз съм му братовчедка? Да не е в опасност? Кажете ми, защо ме питате? - изпадна в полуистерия Вики.
- Аз работя за този човек, госпожице. Прати ме, за да Ви намеря. Отне ми около месец, но ето, че съм тук. Помоли ме да ви дам тази папка. Не знам нищо повече.
- Добре, дайте да видим, благодаря Ви. Бях се притеснила много. Не знаех къде е. От една година не съм имала контакти с него - каза Вики и по гласа ù личеше, че тя се е доверила на госта си и не се замисляше дали той казва истината. - А можете ли да ми кажете къде е? С какво се занимава?
- Вижте папката. До скоро.
И мъжът излезе от магазина. Веднага след него влезе една жена:
- Имате ли от тъмно-сивите костюми на витрината?
- Да, разбира се, госпожо. Сега ще Ви дам да пробвате - тя забута папката в чекмеджето и отиде да търси костюм.
Като че ли всички се бяха наговорили. Цял ден магазинът беше пълен и Виктория нямаше и една свободна минута, за да погледне папката, за която цял ден мислеше.

Работният ден най-после свърши. Виктория си прибра нещата в чантата, грабна папката, заключи вратата и се запъти с всичка сила, водена от любопитството си, към квартирата. Събу си обувките, като застъпваше петата с пръстите и седна по турски на леглото. Отвори папката и в нея видя само снимки. Купища нейни снимки. Някой я беше следил от доста време. Видя снимки не само от университета си, от дискотеките и кафетата, но и от стая 112, от бара в Хилтън, от тоалетната на летището, както и от склада във Варна. Имаше и бележка: "Не се тревожи, аз знам.". Вики, обаче, не знаеше дали да се паникьосва или да се успокои. Не почувства нищо. Любопитството ù мина много бързо, както и останалите емоции. Прибра папката в едно от чекмеджетата и си легна.
Нощта беше дълга... през цялото време се чуваше лай на кучета, придружени с най-различни крясъци. Тя дори не подозираше какво предстои...

Вики беше сама от много време. Беше се разделила с Красимир и беше свикнала със самотните нощи. Имаше случаи, в които през вратата на апартамента ù минаваха много мъже. Но никой от тях не се връщаше, тя и не искаше. Не можеше да си представи как някой от тях ще остане за дълго. Носеха ù цветя, купуваха ù подаръци, но не ù даваха нищо истинско. Имаше един човек, който не беше минавал през нейната врата, тя имаше силни чувства към него, но не го осъзнаваше. Той беше много далеч от нея, макар че бяха прекарвали много нощи заедно и двамата знаеха, че всичко е точно такова, каквото беше. Нямаше скрити емоции, нямаше чувства, беше просто. Точно тази простота очароваше Вики. Беше ù писнало да се грижат за нея. Искаше да принадлежи на себе си и да се отдаде само на самоличността си. Но той така я побъркваше, тя си легна и след всичко, което ù се беше случило, мислеше само за него. Но не беше като останалите момичета, не страдаше и не си представяше живота с този човек. Просто с една усмивка на лицето си спомняше определени моменти, в които той я гледаше в очите и ù говореше. Беше толкова директен с нея, а това ù харесваше. Казваше точно това, което мисли и знаеше как да поиска това, което желае.
На Вики започна да ù става много скучно. Тя скочи от леглото, взе лаптопа и започна да ровичка в интернет, в скайп нямаше никого, с когото да може да си поприказва, тръшна лаптопа на една страна, взе мобилния си и започна да преглежда номерата - пак никого. В този момент тя осъзна колко е самотна. Имаше приятели, но не и такива, с които да може да говори спокойно. Нямаше на кого да се обади... От една страна това я радваше. Не беше от хората, които мечтаят за семейство и хубава къща с топла камина, пред която да пие вино със съпруга и децата си, тя искаше нещо съвсем различно от живота. Искаше да има всичко, но не искаше пари, искаше богатство, което сама е натрупала. Не мечтаеше за богат мъж или последен модел кола, искаше нещо повече... Властта беше единственият плод от райската градина, който можеше да я изкуши. Беше жена, а това я блазнеше още повече, защото знаеше, че жените трудно постигат такива цели, но тя усещаше, че това е в кръвта ù. Искаше да изкарва парите си с мозък. Не искаше да работи на висок пост, искаше да се отличава, да бъде сама и единствена. Вярваше, че няма нищо по-сладко от това хората да те пазят и да ти целуват краката, защото си незаменима. Обичаше да чете, интересуваше се от много неща, имаше много идеи и знаеше, че един ден ще ù се даде шанс да покаже какво може. Тя силно вярваше в това, че на всеки човек на земята се полага по един шанс. Не съжаляваше бедните, защото мислеше, че те просто не са се постарали достатъчно. Възхищаваше се на хората, които знаеха как да живеят и много презираше тези, които не уважават парите. Характерът ù беше изграден от много амбиция, много смелост и склонност към хазарта, в чистата му форма. Това можеше или да я изстреля на върха, или да я погуби, но тя умееше да рискува, много добре измерваше риска и знаеше кога да скочи и кога да се откаже. Винаги беше с една крачка напред. Премисляше всеки ход в живота си и знаеше какви са последиците. Не изпитваше страх от живота.
Тя си легна спокойна, не се разстрои толкова от това, че нямаше приятели, с които да поприказва. Радваше се, че поне не е заобиколена от хора, които да губят нейното време. Сгуши се под топлото одеяло и заспа.

Скоро историята продължава...