Два силуета в нощта. Двама влюбени, сгушени един в друг. Никакъв звук наоколо, само туптенето на сърцата им се чува в тишината. Те нямат нужда от думи, не, те са напълно излишни. Един поглед, един толкова топъл поглед. Тя го целува нежно по бузата и свежда засрамена погледа си. Той докосва леко врата й и прилепва устните си до нейните. Една целувка, една страстна целувка, последвана от още много целувки.
Изведнъж тишината е разкъсана от нечий вик...
- Спри да се носиш из облаците!
Всичко е било една мечта, един сън. Сън, прекъснат от реалността.
- Антоне! Ела тук! Веднага!
- Извинявай, майко, знам, че напоследък все по-малко помагам, но не мога да спра да мисля... за нея... Тя е най-красивото създание, което съм виждал. Тя е идеална. Няма нито един недостатък. Всяка нейна усмивка е като слънчев лъч... аз...
- Ти си глупак, Антоне, момичетата като нея не обичат момчета като тебе! Тя е богата и изтънчена, има хубава къща, собствена кола, слуги... Ти си просто един бедняк. Ти, аз и брат ти. Много добре го знаеш, но сякаш не искаш да го проумееш.
- Но... това може да се промени! Вече имам работа, печеля пари...
- Помни ми думата, от калта не се излиза тъй лесно.
- Но...
- Стига сме говорили за това. Дървата няма да се пренесат сами! Вече съм стара, имам нужда от помощ. Остави мечтанието за друг път и се върни в реалността!
Антон сведе глава и последва майка си.
Беше осем часа сутринта. Слънцето още не печеше силно и за хората в покрайнините на града беше време да излязат и да свършат малко работа в дворовете си. Антон живееше в един от тези бедняшки квартал на улица „Надежда". Каква ирония имаше в името на тази улица. Беше като подигравка с жителите там. Те всички бяха бедняци по рождение. Хора, които не бяха виждали пари и охолство. Всички те от малки бяха научени на тежък труд и лишения. За Антон този живот не беше справедлив. Той имаше голямо сърце и душа на романтик. Мястото му не беше там. Малката двустайна къща отдавна не можеше да задоволи желанието му за нещо ново. Там всичко беше едно и също всеки ден. Ставаше сутрин, помагаше на брат си и майка си в градината и се прибираше на обяд. Майка му работеше от време на време, когато намереше къде. Годините и ниското й образование не й даваха много възможности. В двора гледаха зеленчуци и плодове, за да има винаги какво да ядат.
Антон стана на 17 и тръгна да си търси работа в града. Беше млад и силен и често го наемаха за носач по различни обекти. За момче като него, това беше място за нови възможности и надежда за по-добро бъдеще. Сега помагаше във вилата на едно богато семейство. Къщата беше огромна, най-голямата, която беше виждал в живота си. Четири етажа, двор, пълен с цветя, веранда, голяма колкото бащиния му дом...
Но къщата беше нищо в сравнение с момичето, което живееше вътре. Казваше се Наташа и беше на половина рускиня. Имаше дълга руса коса, която носеше на плитка. Сините й очи бяха напълно невинни, чисти като водата в планинските извори. Антон се влюби от пръв поглед. Само при мисълта за нея, сърцето му започваше да тупти лудо. Можеше да я гледа цяла вечност и да не му омръзне погледа й.
Той дори не беше говорил с нея. Беше чул името й от една слугиня. Момичето може би дори не знаеше кой е, но Антон не искаше да го повярва. В неговото въображение тя беше запленена от него. Тя го обичаше какъвто е.
Антон не беше лош, никак даже. Имаше дълга пепелява коса и дълбоки кафяви очи. Животът му го беше направил силен и издръжлив без да отнема красотата му. Всяко от момичетата в квартала си мечтаеше за него, но той не се интересуваше. Беше си втълпил, че Наташа е неговото момиче, това, с което иска да прекара живота си.
И днес, като всеки друг ден, Антон замина в девет часа към вилата. Влезе през задната врата (предната беше само за собствениците и гостите), обиколи къщата и отиде в градината. Днес имаше много работа - да оплеви, да прекопае, да засади новите дръвчета от Франция. Не му се работеше. Погледът му постоянно се местеше ту към прозореца на младото момиче, ту към верандата. Крепеше го надеждата, че тя ще се покаже, ще изгрее като слънце пред къщата и ще го дари с усмивка.
Голямата порта се отвори и в двора влезе един младеж. Беше около осемнайсет годишен, висок и слаб с късо подстригана черна коса и светли, зелени очи. По походката и дрехите му си личеше, че не е беден, даже напротив. Изведнъж вратата на къщата се отвори и от нея изскочи Наташа. Беше облечена с къса бяла рокля и беше пуснала косата си. Антон потрепери.
В следващия момент краката му се подкосиха и той падна на колене в гадината. Очите му гледаха все натам. Там Наташа беше в прегръдките на онзи, другия, богатия... Тя се усмихваше и го целуваше толкова топло, толкова... влюбено.
Антон едва дишаше. Сърцето му не можеше да издържи. В този момент то се бе пръснало на хиляди парченца...
Беше дванайсет часа през нощта. Улица „Надежда" беше тъмна. Всички бяха заспали, за да съберат сили за следващия изморителен ден. Само един човек не спеше. Той беше затворил очи, но не можеше да се успокои, да се остави на съня. Дори в тъмнината виждаше Онзи, прегърнал Наташа. В съзнанието му прелиташе отново онази мечта. Една разходка с момичето на мечтите му, една прегръдка, една целувка и след нея още много много много много безкрайно много целувки... В главата му се въртеше само една мисъл, една спасителна мисъл, една надежда...
„Той ще разбие сърцето й, те ще се разделят и тя... тя ще го забрави, ще го забрави, ще го забрави!..."
2008-08-08
Имаше едно време един човек, който можеше да ме провокира да пиша...
© Мимс Todos los derechos reservados