Вечерта бе необичайно тиха. Звукът на телевизора беше намален и гласовете от него се чуваха сякаш от километри разстояние. Мария миеше малкото съдове с гореща вода на мивката и парата обгръщаше лицето ѝ, устремена към тавана на кухнята. Скрита сред белият облак от очите на дъщеря си, Мария даде воля на мислите и сълзите си. Имаше моменти, в края на деня, когато се отпускаше и освобождаваше напрежението, пускаше мъката си да отлети. Този момент бе такъв. Ръцете ѝ усърдно търкаха чиниите до блясък, а спомените ѝ се появяваха един след друг спазвайки ред- един красив и един грозен спомен. Мария не можеше да се оплаче от липса на красиви моменти в живота си, но много ѝ се искаше да открие гумичка с която да изтрие всичко което ѝ тежеше. За дванадесет години споделеност с мъж като Стефан гумичката щеше да се изтощи и да изчезне от търкане.

Мария нямаше с кого да сравнява Стефан. Историята им не беше от най-оригиналните. Срещнаха се по време на нейният абитуриентски бал. Тя, сияеща и красива в синята си дълга рокля, а той неглиже с дънките, бялата тениска и тъмносиньото сако. Неин кавалер беше по-големият ѝ брат, а пък той кавалерстваше на своя братовчедка. Точно братовчедката, момиче от съседен клас, запозна Мария и Стефан. Докато си подаваха ръце заяви през смях, че са създадени един за друг. За първи път в живота си Мария се изчерви, а Стефан не за първи път се усмихна доволно. Тази усмивка щеше да помрачава връзката им през годините, означаваща удоволетворение от съгласието на чужда жена или отдих, че отново е накарал Мария да замълчи. Независимо с какви средства. В онази приказна бална нощ никой от двамата не мислеше за бъдещето и не подозираше какво предстои. Погледите им искряха и щастие изпълваше сърцата им. Месеци по-късно, познавайки се малко повече, Стефан щеше да види свенливата усмивка на отдадената Мария и сълзите в очите ѝ опознавайки с него физическото измерение на любовта. След още няколко месеца на лудории, страст, пътешествия из страната и пърхащи пеперуди, Мария щеше да съобщи на своя любим мъж, че го очаква поемането на най-сериозната отговорност. Тази към живота на едно ново, невинно създание. Не, че Стефан щеше да е очарован от перспективата да си ляга всяка нощ до една и съща жена и да търпи бебешки плач, но в миг на опиянение, както щеше да реши за свое оправдание, щеше да се съгласи да живеят заедно. Родителите му вече бяха обещали, ако се ожени, техният подарък да е апартамент в центъра на града. А той тайно щеше да се надява щом се появи внучето подаръците към младото семейство да се множат. Както майка му често повтаряше, животът бе кръговрат и няма как да знаем в кой момент ще сме на върха на колелото и в кой в подножието му. Стефан не обръщаше внимание какво говорят жените, дори собствената му майка.

Месеците и годините следваха своя ход. Мария, улисана в грижите за малката Наталия, нямаше време да тъгува за неосъществената си сватба. Стефан остана глух за молбите ѝ да се види в бяла рокля и да се повеселят на воля. На него му стигаше един подпис в гражданското и скромен обяд с най-близките роднини. Време за почерпка с приятели винаги щеше да се намери. Поне за него. А докато сменяше пелени, готвеше, чистеше и будуваше заради коликите на бебето нощем, Мария тайно си мечтаеше да отидат на сватбено пътешествие, макар и закъсняло. Години по-късно щеше да се примири, че красивият остров с кокосови палми и океан щеше да си остане един блян. Никога нямаше и да научи, че този блян беше ежегодна реалност за таткото на Наталия, но с други жени. За жените Мария се досещаше или той сам ѝ споделяше, отново опиянен, не от любов, но островът си остана негова тайна.

Докато Стефан се наслаждаваше на живота, всяка вечер, Мария заряза още една мечта. Вместо да учи за медицинска сестра си остана три години вкъщи с Наталия. Момиченцето растеше и майка му се тревожеше ден след ден. Първо ѝ направи впечатление как вглъбена в своята игра или детско филмче малката не обръща внимание на никого. Говореше ѝ, викаше името ѝ, заставаше близо до нея, но ефект нямаше. Наталия се връщаше в действителноста когато сама пожелае, но не гледаше майка си в очите когато ѝ говори. Не гледаше никого в очите. Мария се надяваше с израстването или щом се озове в детската градина дъщеря ѝ да се промени. Надваше се и да чува по-често звънливото ѝ гласче, но освен понякога “мама”, “да“ и “не” момиченцето не произнасяше нито една друга дума. На таткото тишината в апартамента в центъра на града му допадаше. Все пак имаше голяма нужда от сън през деня, а за това му беше нужна абсолютна тишина. Стефан свикна със своята нощна рутина. Вземаше заеми, пробваше си с тях късмета в казиното и според случая прекарваше сутринта в чужди обятия или с бутилка ракия в ръка се отправяше клатушкайки се към своя дом. С времето момичетата му свикнаха да го виждат само в късния следобед, докато се разсъни и вечеря.

Няколко дни след петият рожден ден на Наталия майка ѝ я заведе на психолог. Дълго време оправдаваше мълчанието ѝ и агресивните изблици, но след като в яда си момичето замери със стъклена чаша детегледачката не можеше да затваря очите си повече. Знаеше, че ще трябва да разкаже на психолога за почти постоянното отсъствието на бащата. За тоталното му абдикиране от грижи и внимание за детето. За агресивните сцени между родителите, на които момичето става свидетел. Срамуваше се, но знаеше, че ще трябва да разкаже как работи през седмицата, по дванадесет часа, като шивачка във фабриката, а през уикенда взема частни поръчки, докато Стефан само харчи нощем пари. Със свито сърце издържа първата среща с психолога, където Наталия се държеше необичайно спокойно. Срещите продължиха няколко месеца, макар още в началото да бе поставена диагнозата. Мария напусна работа, увеличи частната си клиентела и си остана у дома. Изчете всичко което намери в интернет за аутизма, сприятели се с други майки и се опита да намери приятели на дъщеря си сред техните деца. Сбирките на сродни души имаха своя ефект, но не промениха генерално състоянието на Наталия. Терапията, спокойствието на майката и напредъка в комуникацията и говора бяха надеждата, която крепеше Мария, че поне няма да има усложнения. Болеше я душата, години наред, че трябваше сама да се справя с агресията или затварянето в себе си на Наталия. Нямаше кой да я утеши нощем щом момичето се събуди крещейки или дълго време яростно скубе косите ѝ, чупи предмети или я удря. Майчиното ѝ сърце се късаше от мъка, че не може да успокои детето си и да отнеме от товара му.

Щом се прибереше в зори Стефан искаше да се наслади набързо на жената в леглото си и блаженно да заспи. Когато тя сънено и уморено се опитваше да му откаже и да му разкаже за поредната тежка нощ, той запушваше устата ѝ с ръка и си вземаше своето. Пълните с болка очи, стоновете и сълзите не достигаха до замъгленият му мозък. Той само искаше да се освободи от напрежението, което на него е донесла поредната бурна нощ. А щом се случеше по време на вечеря Наталия да забележи, че татко ѝ е там, той я погалваше по косата, казваше ѝ няколко лъжовни думи на загриженост и я уверяваше, че днес няма време, но някой друг път ще остане с нея за да гледат заедно филм вечерта. На пълният с укор поглед на жена си отговаряше с просъскване, че той няма вина, че тя му е родила болна дъщеря. Това беше и неговият довод да не желае да прекарва време вкъщи. Понякога дори майка му питаше снаха си защо не се разведе, а тя през сълзи отвръщаше, че няма средства да плаща квартира. Нейните родители бяха напуснали този свят оставяйки домът си в наследство на брат ѝ, знаейки, че тя и мъжът ѝ си имат свое кътче. Майката на Мария затвори очи с илюзията, че дъщеря ѝ е омъжена щастливо. Свекървата не разбираше кому бе нужна тази илюзия, но се съгласяваше, че ако Мария се поболее от мъка и грижи ще поеме отговорността за единствената си внучка. Тя бе другата надежда за уморената от живота майка и съпруга.

Вечерта бе необичайно тиха и звукът от звънеца на входната врата проехтя силно в апартамента. Наталия скочи необичайно енергично от дивана и направи знак на майка си, че иска да отвори. Беше почти полунощ, но Мария не можеше да затъмни блясъка в грейналите очи на детето си. То се надяваше, че баща му е решил да се прибере по-рано, да ги изненада и тази нощ тримата да спят заедно и спокойно. Същото беше желанието и на Мария, която продължи още няколко минути със заниманията си на мивката. Тишината продължаваше да изпълва жилището. Не се чуваха стъпки, нито гласовете на Наталия и Стефан. Мария внезапно осъзна, че дори не е чула да се затваря вратата. Изтри с кърпата навлажненото си лице, поизпъна нощницата си, приглади косата и излезе в коридора. Там видя леко открехнатата масивна входна врата и чу басов мъжки глас: “Да предадеш на баща си, че ако до двадесет и четири часа не ми изплати десетте хиляди лева ще пали свещички за теб и за майка ти! Ясно ли е, хлапе?!“ Времето за Мария спря. Всичко се задвижи на забавен каданс. Тя отвори вратата, видя дулото на пистолета, насочен към челото на гледащата към чехлите си Наталия, сграбчи я за яката на пижамата и яростно я дръпна навътре в жилището. Щом усети детето зад гърба си понечи да затвори вратата. В този миг изстрел раздра тишината. Остра болка прониза гърдите на Мария и за нея времето никога вече на забърза своя ход. Очите ѝ се затвориха с надеждата, че този изстрел ще промени бащата на нейната прекрасна дъщеря.

13.05.2023