Моето сърце отдавна спря да тупти.Отдавна спря да дарява нуждаещите си клетки с топлата кръв.Отдавна спря да съживява всяка част от тялото ми и отдавна спря просто ДА СЪЩЕСТУВА!Причината?Надеждата.Да..!Не болест,не смрът,а нещо толкова чисто и искренно като надеждата.Но нека ви разкажа как се случи всичко...
Можеби трябва да започна от там ,където сърцето ми за пръв път се почувства истински живо.Причината?Едно нищо и никакво "харесване".Нека да наречем въпросното момче номер 1.Та този номер 1 беше съвсем обикновен,не много красив и дори малко глуповат.Но той даде нещо ,което сърцето никога не забрави-Внимание.То беше като чудодеен елексир като магическа отвара,като вълшебна пръчица,която безмилостно караше сърцето ми да се подчинява и да слугува на своите нужде и желания.Няма смисъл да споменавам,че чувствата не бяха споделени,но надеждата не напусна сърцето.То се чувстваше щастливо,тупкаше учестено винаги щом беше в близост с принца на белия кон,но който даваше ВСИЧКО и получаваше НИЩО.И накря след дълга едногодишна битка и кървави сълзи те се отказа с надеждата,че ще открие номер 2.Не след дълго така и стана.Но номер 2 беше още  по зле.Той дори не обръщаше внимание на изгарящото сърце,което отчаяно търсеше лек за своите рани.Но вместо лек откри отрова.Отрова,която проникна дълбоко в сочните рани и с пареща болка наказа сърцето за неговата наивност.Но то не се отказа.Все още не беше победено.Ранено,изморено и огорчено в него все още имаше надежда.И ето че дойде номер 3.Сърцето се зарадва,защото той бе по-различен много по-различен.,но уви неговата отрова беше още по силна.Номер 3 харесваше друго сърце.Сърце,което не даваше и пукнат грош за него и което беше добър приятел на моето сърце.А какво стана с него ли.То крещя и крещя,луташе се в тъмното,плачеше,а раните го изгаряха и правеха всяко негово потупване неописуемо страдание.Докато един ден виковете заглъхнаха.Болката отшумя и сърцето се успокой.Но я нямаше червенината,игривите пламъчета,младостта.Вместо това бяха останали зачервени очи и дълбоки белези.Кръвта спря весело да шуми.От него лъхаше студ и разочарование.Празнота и безразличие.То беше мъртво.И въпреки,че надеждата все още нахално се таеше в дълбините на душата му вече беше късно.Както казват хората:"Надеждата умира последна",а моето съсърце добави "освен ако ти не я изпревариш".