Едно самотно момиче вървеше из гората. Всичко наоколо беше тихо и спокойно. Сребристите лъчи на луната, подаващи се сред гъстите клони, придаваха усещане за нещо приказно, вълшебно, нереално... Единствения шум, който се чуваше, бяха тихите стъпки на момичето, което бавно, но упорито продължаваше напред по малката пътечка, криволичеща между дърветата. Устременият й напред поглед не се отклоняваше нито за миг от посоката, в която вървеше... напред, само напред... Но къде ли отиваше тя?

Никой от близките й още не беше забелязал, че я няма - беше се измъкнала точно когато всички си лягаха... никой не беше забелязал, че тя не е в леглото си... просто, защото никой не бе дошъл да й пожелае лека нощ...

Пътечката отведе момичето до малка полянка, огряна от лунната светлина. Толкова вълшебна полянка, че тя неволно потърси с поглед самодиви, играещи своето среднощно хоро. Но нямаше самодиви, нямаше и хора. Нищо не помръдваше и само по вятъра, рошещ косите му, момичето можеше да разбере, че не сънува.

То се спря за миг и за първи път, откакто бе тръгнало, се огледа. Пътечката пресичаше полянката, продължаваше нагоре по склона на планината и се губеше някъде сред тъмна групичка дървета. Момичето пое дълбоко дъх и започна да се катери по стръмният склон.
Никой, дори самата тя, не би могъл да каже колко време се е катерила. Тя не спря нито за секунда, въпреки, че вече се задъхваше от умора, голите й ръце бяха разранени от бодлите на храстите, които сякаш по всякакъв начин се опитваха да я спрат, дланите й кървяха от острите камъни, за които се хващаше, за да не полети надолу, стъпалата си чувстваше като две парчета олово, теглещи я назад... Вече почти се задушаваше от умора и болка, но продължаваше да върви... напред, само напред... и нагоре...

Още малко й остава до върха... още само няколко метра... И ето, тя вече е там. Постигна целта си - най-високоя връх в планината. Сега тя беше там - сама, безкрайно изморена, но щастлива - тя беше високо, много високо, по-високо от всички други...

Повдигна глава с огромни усилия и погледна надолу -под нея се простираше огромна пропаст. Тя знаеше, че дъното е много надолу, сигурно не би могла да го види дори, ако беше светло. Но не беше светло... тъмнината покриваше плътно с черната си дреха всичко наоколо - съседните върхове, накацалите като птички по тях дървета, дори пътечката, по която момичето току-що беше минало. Всичко спеше - тихо и спокойно. Всичко, освен момичето. Тя бе по-будна от всякога и знаеше какво трябва да направи...

Изправи се, от гледката й се зави свят - беше невероятно високо. Пое дълбоко дъх и за последен път си припомни всичките си страдания -пренебрежението, насмешката, презрението и дори омразата, с която се отнасяха всички към нея... дори собствените й родители...
Горчива сълза се отрони от очите й и пропълзя бавно по пребледнялото лице.

"Обичам ви! Обичам ви, въпреки всичко..."

Тя се отпусна и се понесе надолу като отронен от дърво есенен лист.

Тъмнината бавно я обгърна и я направи част от своята черна перелина... малка частичка, част от нощта...