Едно самотно момиче вървеше из гората. Всичко наоколо беше тихо и спокойно. Сребристите лъчи на луната, подаващи се сред гъстите клони, придаваха усещане за нещо приказно, вълшебно, нереално... Единствения шум, който се чуваше, бяха тихите стъпки на момичето, което бавно, но упорито продължаваше напред по малката пътечка, криволичеща между дърветата. Устременият й напред поглед не се отклоняваше нито за миг от посоката, в която вървеше... напред, само напред... Но къде ли отиваше тя?
Никой от близките й още не беше забелязал, че я няма - беше се измъкнала точно когато всички си лягаха... никой не беше забелязал, че тя не е в леглото си... просто, защото никой не бе дошъл да й пожелае лека нощ...
Пътечката отведе момичето до малка полянка, огряна от лунната светлина. Толкова вълшебна полянка, че тя неволно потърси с поглед самодиви, играещи своето среднощно хоро. Но нямаше самодиви, нямаше и хора. Нищо не помръдваше и само по вятъра, рошещ косите му, момичето можеше да разбере, че не съ ...