Най-трудното нещо беше да издържа, без да му се обаждам. Да задържа в плен думите заседнали в гърлото ми. Тежащи и готови да се затичат към него. Да се изтръгнат сами от гърдите ми, да се изплъзнат между устните ми и да изкрещят свободно или да прошепнат тихо ‘"липсваш ми".
Да стискам зъби всяка вечер и да стискам ръцете си в юмруци и да не му пиша, че го обичам. Да устоя на порива отвътре. Да устоя на краката ми, които искат да ме заведат право при него, у тях, пред вратата му, в събота вечер, за да му кажа, че не ми пука какво ми наговори онази вечер или какво му казах аз. Да не се разплача като детенце и да го помоля да се прибере у дома и да си живеем ден на ден без да му мислим. Да не се предам, като още непораснало момиче и да проговоря... Да му кажа, че не ми пука, че внася в нашата градина понякога, често, редовно, облаци и мълнии и предизвиква бури и корабокрушения. Защото слънцето, което има в очите му през светлите ни дни, ми е достатъчно за да оцелея до следващия слънчев лъ ...