Най-трудното нещо беше да издържа, без да му се обаждам. Да задържа в плен думите заседнали в гърлото ми. Тежащи и готови да се затичат към него. Да се изтръгнат сами от гърдите ми, да се изплъзнат между устните ми и да изкрещят свободно или да прошепнат тихо ‘"липсваш ми". 

Да стискам зъби всяка вечер и да стискам ръцете си в юмруци и да не му пиша, че го обичам. Да устоя на порива отвътре. Да устоя на краката ми, които искат да ме заведат право при него, у тях, пред вратата му, в събота вечер, за да му кажа, че не ми пука какво ми наговори онази вечер или какво му казах аз. Да не се разплача като детенце и да го помоля да се прибере у дома и да си живеем ден на ден без да му мислим. Да не се предам, като още непораснало момиче и да проговоря... Да му кажа, че не ми пука, че внася в нашата градина понякога, често, редовно, облаци и мълнии и предизвиква бури и корабокрушения. Защото слънцето, което има в очите му през светлите ни дни, ми е достатъчно за да оцелея до следващия слънчев лъч и да дишам под вода до края на бетсвието.  

Да не извикам, че съм готова да отида с него и до двата противоположни полюса на Земята, за да разбера радостта и мизерията и за да се науча да го обичам още повече. Ще отида!

Да не отидя да се дам в жертвоприношение..  Да падна в ръцете му и да изплача цялото си страдание от неговото отсъствие. Да не му кажа, че е моят наркотик и че се измъчвам от това болезнено въздържание.

Да не му разкажа, че една нощ с него ми е достатъчна, за ме стопли след тази ледено студена зима. И че ще бъда търпелива. И ще бъда добра. И ще чакам следващата ни цветна пролет или другото ни горещо лято.. Където и когато и да са те.   

Най-трудната част е да не се отдадеш на онова, което искаш толкова силно, когато всичко в теб крещи "Направи го ! Направи го !" А да се придържаш към това, което е било решено от разума, подтвърдено  от гордостта и прошепнато от достойнство. 

Най-трудното беше да го държа далеч от себе си и да се отдалечавам все повече от него, колкото и да ме привличаше.. Да го оставя да се изплъзва бавно между пръстите ми. Да го пусна да пада все по-надолу. Да лети към земята, като мъртво листо.  

Най-трудното беше да дишам въздуха му, без да докосвам устните му. Да зная, че ще дойде на тази спирка, след няколко минути и ще ходи по този същия паваж, по който сега пълзя, като призрък към дома си аз… Да не мога просто да се посадя тук, да се спра и да го изчакам. Да не мога да го видя как ми маха и да му кажа "хей".. 

Трудно, неописуемо трудно...

Не не.. Най-трудното ми беше да го видя! Да го видя случайно от другата страна на улицата един ден, как ходи, как се движи, като черна сянка, слушайки скапаното си техно и припявайки без глас болката си, игнориращ минувачите. Отпивайки бира от металната кутийка. Засмуквайки дима дълбоко в себе си. Танцуващ с ръце ... 

Най-трудното нещо беше да замръзна на мястото си, като ледена статуя, горяща отвътре.. Да не се затичам, като малко момиченце през улицата, без да виждам хвърчащите коли, които всеки момент могат да се врежат в мен… Само за да го прегърна, да си го гушна, да го успокоя и да стопля студените му очи, както само аз си знам.

Да, мисля, че това май наистина беше най-трудната част..  Да успея да съществувам в отсъсвието му. Да се съхраня и да се държа на разстояне от присъствието му. Да се въздържа от прескачане в измерението му, в параметър от толкова кратко разстояние.  Да не се плъзна, да не явя пред него, на пътеката му, сякаш нищо не се е случило. 

Беше просто трудно, много трудно да се крия и еднвоременно с това да го обичам, без да знам, без да си имам идея дори, дали някога ще мога да го почувствам още, поне още веднъж.. Да го усетя. Да го имам. И да му се дам.  
     

12 Септември 2017
Париж