Заглавието е пълно клише, как мразя клишетата, но в случая е единственото подходящо. Това обаче няма да е от онези трогателни истории, в които баща учи малкото си момиченце да кара колело или как майка й и държи ръката, докато пише първите си букви. Не, човекът, който се оказа най-важният учител, беше някой, когото тя бегло познаваше и чието име отдавна бе изтрито от времето.

 Тя беше малка, сладка, обичаше да чете и обожаваше да рисува. Когато беше на 10 години, родителите й я записаха в школата за мозайки близо до дома им. Тя беше на върха на щастието, защото можеше да ходи там всеки ден. Случи се и нещо още по-приятно, запозна се с внука на собствениците. Те бяха очарователна двойка, художници по професия, и двамата обожаваха да работят с деца. Техният внук и малката госпожица веднага си паснаха. Госпожица тук е силно казано, защото тя си беше доста палава, точно и затова така бързо се сприятели с момчето, все пак той бе единственото дете в квартала, което беше падало повече от нея. Тя си прекарваше чудесно, сутрин отиваше в школата, а следобед играеше с новия си приятел.

Един ден, докато си рисуваше, ненадейно забеляза на стената картина, по-точно портрет на жена. Беше красива, момичето за първи път се запита колко ли струва картина като тази, без да си дава сметка, че скоро щеше да получи отговор без да го е искала. Няколко дни след това жената от портрета се появи, беше майката на приятеля й. На живо се оказа още по-лъчезарна и нямаше никакво съмнение, че е дъщеря на симпатичните художници. Въпросният ден те и двамата бяха заети, затова тя ги заместваше. Безспорно умееше да рисува, но предвид родословието и това не беше изненада за момичето. Ненадейно докато жената от портрета обясняваше с топлия си глас за сянката, която трябва да присъства в картината, която в момента рисуваха, в стаята нахлу мъж, съпругът й. Не че беше нелицеприятен, но в него имаше нещо, което отблъскваше момичето. Той не притежаваше чара на останалите от семейството. Мина през стаята и без да се замисли, започна да се кара на жената. Тя само погледна сконфузено към всичките си ученици и го подкани да влязат в съседната стая. Виковете му бяха толкова силни, че се чуваха през две врати... Занятията свършиха по-рано и заедно с приятеля си момичето излезе навън. Там тя видя една смачкана кола и сбута момчето.

 - Каква марка е според теб? - запита тя от чисто любопитство. Без дори да погледне към колата, той й отвърна светкавично.

- Рено.

 - Но как може да си сигурен, та ти дори не погледна!? - изуми се момичето и го изгледа предизвикателно.

- Това е старата ни кола. - отвърна той простичко. После й разказа как са катастрофирали и от дума на дума тя разбра, че това не е единствената катастрофа, която семейството им бе преживявало. Всъщност катастрофите бяха много повече, половината от които бяха завършвали в болницата за някой член от семейството. Въпреки всичко бяха късметлии, нищо сериозно не се бе случвало. Всеки път баща му е бил зад волана. Какъв му беше проблема, пиеше ли, или превишаваше скоростта? Тя никога не се осмели да попита, но онова отвратително шесто чувство и подсказваше, не, казваше й, че един ден няма да имат късмет. Дните минаваха, а тя продължаваше да ходи на рисуване.

Ненадейно по средата на лятото се разболя, не беше сериозно, но трябваше да си остане вкъщи. Тази седмица мина ужасно бавно и когато дойде мигът да се върне в школата, тя бе развълнувана и безкрайно щастлива. Изтича при майка си, за да и каже, че излиза и тогава видя изражението на лицето й. - Не можеш да отидеш в школата... Нещо лошо се случи. Нямаше нужда да продължава, момичето знаеше какво е. Приятелят й и семейството му този път не бяха извадили късмет. Не знаеше само кой от всички или бяха всички? Майка му. Тя беше загинала. Жената от портрета. Момичето се натъжи, не искаше да говори. Минаха дни и в един от тях случайно срещна приятеля си. Той не беше същият и тя не беше същата. Не му каза нищо, макар че искаше да изрече толкова много. Баща му бе пострадал тежко, но щеше да се оправи. И се оправи. Един ден тя го видя. Той седна отново зад волана. От него научи най-важния урок – хората не се променят, защото за да го направят, трябва да се преборят със себе си, това е трудно, много трудно. А картината? Сега тя знаеше цената й. Беше единственото, което остана от онази прекрасна жена. Беше безценна.