Заглавието е пълно клише, как мразя клишетата, но в случая е единственото подходящо. Това обаче няма да е от онези трогателни истории, в които баща учи малкото си момиченце да кара колело или как майка й и държи ръката, докато пише първите си букви. Не, човекът, който се оказа най-важният учител, беше някой, когото тя бегло познаваше и чието име отдавна бе изтрито от времето.
Тя беше малка, сладка, обичаше да чете и обожаваше да рисува. Когато беше на 10 години, родителите й я записаха в школата за мозайки близо до дома им. Тя беше на върха на щастието, защото можеше да ходи там всеки ден. Случи се и нещо още по-приятно, запозна се с внука на собствениците. Те бяха очарователна двойка, художници по професия, и двамата обожаваха да работят с деца. Техният внук и малката госпожица веднага си паснаха. Госпожица тук е силно казано, защото тя си беше доста палава, точно и затова така бързо се сприятели с момчето, все пак той бе единственото дете в квартала, което беше падало повече от нея. ...