Аз ти повярвах дадох ти всичко, а ти се подигра с мен, с моите чувства. Дадох ти всичко, нима не е достатъчно, та ходиш при друга да дириш капка страст и наслада. Сега сама седя и се чудя - аз ли бях виновна или ти не ме оцени? Питам се какво е прошката и дали я заслужаваш? Седя в мрака и се терзая. В мен напира гняв, омраза, огорчение, но най-вече обич. И тази обич ме кара да те търся, да се вкопчвам в теб, сякаш си единствен на този свят. И в мига, в който реша, че трябва да ти простя в мен изплува образът на тази, която те е докосвала, когато мен ме нямаше, с която си делил едно легло, забравил за нас. И сълзи напират. В ридания прекарвам и тази нощ сама в ъгъла. Искам пак да си до мен, ала щом те докосна, щом те целуна, пак тя, тя ни разделя с невидимото си присъствие. Чувам как ми се кълнеш, че грешка е било, че любовта ти е безмерна и от тези думи ме боли още повече, защото споменът за изневярата не ме оставя на мира. Питам се как си могъл, ала думите ми отекват в стените и не получавам отговор. Бих си тръгнала, ала тази обич в мен ме възпира. Проклета да е. Крещя от болка и ридая безспирно. И седя сама в мрачната стая и гледам тавана, а в мене бушуват и гняв, и омраза, и огорчение, но най-вече... Любов.