Някаква кола се опитваше да изпревари дългата колона. Шофьорът примигваше с фарове и надуваше клаксона. Зара бе крайно възмутена, но нямаше какво друго да направи, освен да натисне спирачката. Онзи се опитваше да се вклини пред един камион, но като че ли закъсняваше. Дистанцията бързо намаляваше. Стресната, Зара отби вдясно, за да избегне челния удар. Не успя защото малката мазда на безразсъдния шофьор поднесе. Сетивата ѝ угаснаха сред грохот на мачкащи се ламарини и настана мрак.

  По едно време Зара се свести и погледна над издутата въздушна възглавница. Предницата на опела ѝ бе размазана до неузнаваемост, а в купето нищо не бе на предишното си място. Воланът се би извил настрани и притискаше гърдите ѝ. Зара се надигна още малко и видя лицето на човека, причинил катастрофата. Беше руса жена на не повече от трийсет години с обло лице с едва забележими скули. Въртеше уплашено очи и фъфлеше нещо, докато притискаше немощно с длан долната си челюст. После се опита да се извърне назад, но не успя и главата ѝ клюмна върху таблото. Бяха на не повече от метър една от друга и Зара осъзна, че ударът е бил чудовищен. Болката не закъсня да дойде. Нещо я сряза долу в крака, а гърбът си чувстваше като стиснат в менгеме. Един човек надникна през разбитото предно стъкло и каза, че е извикал линейка и пожарна. Някой се опита да отвори вратата, но не успя. Чу се само остро изскърцване. Виновницата плачеше жално и Зара изпита още по-голяма образа към нея. Идеше й да я заплюе в лицето.

  Минаха сякаш векове преди пожарникарите да разрежат смачканите ламарини и да извадят жените. Първо оказаха помощ на русата, което Зара прие за крайна несправедливост. Онази заслужаваше да я оставят да пукне в смачканата си кола.

  Болката стана нетърпима при измъкването навън и Зара застена пред погледите на насъбралата се тълпа. После ѝ биха инжекция и всичко бързо потъна в нещо като мъгла.                   

  Следващите няколко дена за нея преминаха в кратки, напоени със страдание моменти на будност и дълбоки сънища. Понякога виждаше облечени в бяло хора да се суетят около нея, друг път усещаше, че я местят.

  Чак на четвъртия ден след катастрофата успя да събере сили да огледа обстановката. Намираше се в бяла стая, в която лежеше още един пациент. Прозорците бяха с щори, като единият бе открехнат и през него долиташе песен на пойни птички.

  Левият ѝ крак, гипсиран от основата на пръстите чак до горната част на бедрото, под лек ъгъл в коляното, висеше върху широк платнен клуп, която бе привързан към металната рамка отгоре. Кръстът ѝ бе окован в нещо като пластмасов корсет, а на врата ѝ имаше висока яка от плътен дунапрен. Зара размърда десния си крак, за да се увери, че е здрав, а после и пръстите на гипсирания – в опит да провери какви са пораженията. Осъзнаваше, че е сериозно пострадала и това много я тревожеше, но донякъде се чувстваше щастлива, просто защото бе оцеляла след чудовищна катастрофа. Каза си, че най-лошото е минало и притвори очи. Въпреки болката сънят дойде бързо.

  Събуди се от хлопването на вратата. Майка ѝ стоеше до леглото и я гледаше с натежал от тревога поглед.

  – О, момиченцето ми! Как можа да се случи това! Ох, лошо ми става като те гледам такава…

  – Спокойно, мамо, по-добре съм – отвърна Зара с глас, който не приличаше изобщо на нейния. Топлата майчина ръка легна върху челото ѝ.

  – Нали все ти повтарям да караш внимателно! Боли ли те, миличко?

  – Някаква идиотка изпреварваше неправилно, не можах да свърна навреме! Тя е виновна.

  – Е, няма значение вече… Докторите казват, че ще се оправиш, но ако знаеш колко страх брах тези няколко дена… Ето ти сокче, пийни си. Радвам се, че се събуди. Щеше ми се да чуя гласа ти.   

  – Какво ми има, мамо? Казаха ли ти?

  – Имаш пукнати два прешлена, на кръста и на врата, но крачето ти е най-зле. Две операции му правиха, пирони сложиха горе при коляното и в глезена. Видях снимките… фрактури на пет места. Помолих ги за подробности, но те нищо не обещават, казаха само, че възстановяването ще отнеме дълго време. Важното е, че си живичка! – Майка ѝ се наведе и внимателно взе Зара в прегръдките си. По челото на младата жена покапаха топли сълзи.  

  – Мамо, не се тревожи. Вече съм добре.

  – Сега те оставям да си почиваш. Следобяд пак ще дойда да те видя. Ето тук ти оставям шоколадови бонбони и още сокове. Нещо искаш ли да ти донеса?

  Зара се замисли.

 – Телефонът ми…

 – Счупил се е. Утре ще ти купя нов.

 – Добре. – Майка й стана и си взе чанта. – А, ще оставя сок и на това момиче тук. Макар че не знам дали може да пие…

  Зара бе забравила, че не са сами. Извърна внимателно главата си надясно. На съседното легло, само на метър от нея, лежеше руса жена, която изглеждаше доста по-тежко пострадала от нея. И двата ѝ крака очевидно бяха счупени – десният бе гипс от глезена нагоре, вдигнат високо, а левият бе стабилизиран с външни фиксатори и изтеглен чрез система от скоби и въжета, минаващи през макари. На края на въжената, пред таблата на леглото, висеше тежък топуз. Лявата ѝ ръка бе обездвижена в шина, а долната ѝ челюст, която бе подута като балон, лежеше в подложка от твърда пластмаса. Но това не бе всичко. Няколко страховити на вид метални пръти стърчаха от таза ѝ, вероятно придържаха строшените кости там. Някой се бе опитал да покрие слабините ѝ с чаршаф. Неуспешно.    

  – Ето, госпожице – каза майка ѝ на русата жена. – Оставям ви сок. Искате ли да ви помогна да пийнете?

  Жената измуча и поклати показалеца на здравата си ръка – не. В този момент в главата на Зара нахлуха спомени. Тя се надигна леко, въпреки болките в гърба. Загледа се в лицето на русата. Не можеше да има никакво съмнение, това бе идиотката, която бе причинила катастрофата. Зара изтръпна при мисълта, че ще лежи в една стая с нея. Идеше ѝ да я обсипе с ругатни, но се въздържа. Когато майка й си тръгна и останаха сами каза:

  – Защо трябва да страдат невинни, защо! Ти се претрепвай, щом искаш, но защо аз… – Онази лежеше със затворени очи, може би бе заспала.

  Дразнещото бе, че в позата, в която бе принудена да лежи, Зара можеше да вижда единствено лекьосаната стена отсреща, долната част на гипсирания си ляв крак и десния на престъпницата, чието стърчащо босо стъпало потрепваше през няколко секунди, сякаш удряно от ток. Дори когато извърнеше глава максимално настрани, периферното ѝ зрение засичаше неволните потрепвания.

  Опита се да заспи но не можа. Все пак остана със затворени очи … просто за да не вижда нищо.

  Следобедното свиждане мина ужасно. Изсипаха се колегите ѝ, пред които винаги се бе старала да се държи на положение. Не искаше да я виждат в такъв вид – толкова измъчена, безпомощна и потрошена. То бе едно вайкане, едно чудо. И сълзливи пожелания за бързо възстановяване, и купища цветя. Даже писаха с флумастери по гипса, простотии от рода на „Оздравявай Зара и да тръгваме към бара”, „не се давай, героиньо”, „счупеното носи щастие” и „най-сладките пръстчета. Рисуваха и слънчица и цветенца, и се подписваха. Когато си тръгнаха обаче, си даде сметка, че хората просто се опитват да я разведрят.

  Родителите ѝ се бяха поуспокоили и свиждането с тях не бе голямо мъчение. После дойдоха близките на мръсницата и взеха да я уверяват, че всичко ще е наред. Изглеждаха нормални хора, но какво от това. Онази заслужаваше да гние в затвора, което едва ли щеше да се случи, но пък можеше да се помисли за искане на обезщетение. Една възрастна жена предложи на Зара шоколад с думите:

  – Нашето момиче не може да яде твърди храни, хапнете поне вие.

  – Не, благодаря – отвърна сухо Зара.

  – Ако искате банан…

  – Не, благодаря.

  По време на визитацията Зара подхвърли:

  – Докторе, на тази жена стъпалото ѝ непрекъснато подскача, направете нещо, помогнете ѝ.

  –А, това е най-малкият проблем. Засегнат нерв, затова има тикове. – Дори не си направи труда да попита защо Зара повдига този въпрос. Изобщо имаше ли смисъл да моли да я преместят в друга стая! Налагаше се да прекара дълго време в компанията на безумницата, която едва не ѝ отне живота.

***

 Няколко дена по-късно лекарите прецениха, че Зара трябва да започне да се изправя. Трима човека – лекар, санитарка и медицинска сестра – я вдигнаха от леглото и мушнаха под мишниците ѝ патерици. Зара имаше чувството, че всеки момент ще припадне, но успя някак си да стъпи стабилно на здравия си крак. Вратът ѝ пулсираше от болка, кръстът също, а счупеният на пет места ляв крак протестираше с всяка своя клетка. Зара успя да направи десетина крачки, после заскимтя от болка и лекарите решиха да я сложат в инвалидна количка.

  В инвалидната количка бе много по-добре, особено когато гипсираният ѝ крак бе подпрян стабилно на меката, местеща се подложка. Санитарката я разходи по коридора, оставя я да подиша свеж въздух до отворения прозорец, после я върна на леглото ѝ.

  На следващата сутрин Зара успя сама да стане и да се настани в количката, но при ходенето с патерици имаше нужда от помощ. Все пак бе доволна, че не е принудена само да лежи. Гледаше да прекарва повече време в количката, обикаляйки из стаята и коридора. Но при всяко раздрусвате кракът я скъсваше от болка, затова се налагаше да внимава много.

  При русата не се забелязваше напредък. Тя продължаваше да лежи в една и съща поза и да помръдва в нестроен ритъм босото си стъпало. Зара направо се побъркваше от тези неспирни тикове, погледът ѝ бе все там – започна да гледа на тях като на някакво предизвикателство. Омразата на Зара към русата жена се задълбочаваше, още повече, че лекарите ѝ бяха казали, че ще е в гипс поне още три месеца и че след ставането от количката следва поне година на патерици. Направо ѝ призля от тази перспектива. На всичкото отгоре ѝ спряха част от лекарствата и болката се засили.

  През една от безсънните нощи Зара стана пъшкайки от леглото, възкачи се на патериците си и заподскача из стаята. Смяташе, че като се поумори ще я хване сън. А онази русата спеше като заклана, даже похъркваше. Но наглото ѝ, навирено нависоко стъпало, продължаваше да се разтриса през  неравни интервали от време .

  Зара седна на количката и продължи да снове. Беше уморена, даже изстискана, но не й се спеше. Глезенът я болеше ужасно, като че ли се бе подул и се притискаше силно във вътрешната страна на гипса. Пръстите ѝ изглеждаха подпухнали и дори при леко помръдване мъчителното пулсиране в глезена ставаше нетърпимо. И всичко това заради онази русата…

  Зара взе една от патериците си и след кратко колебание побутна с нея стъпалото на русата. Както бе седнала, то бе на нивото на очите ѝ, но я бе гнус да го пипа с ръка. Русата са разбуди и въздъхна тежко.

  – Заради теб съм в това състояние! – изсъска Зара. – Позна ли ме? Знаеш ли коя съм? Не ме ли помниш от катастрофата? – Очите на русата се разшириха от ужас, което много се хареса на Зара. – Ако не спреш да си мърдаш стъпалото, ще те прасна с патерицата! – Онази сякаш се опита да предприеме нещо по въпроса, но неконтролируемите тикове продължиха, макар и някак…стегнато. Зара я удари по гипсираното коляно с патерицата. Жената измуча и вдигна здравата си ръка, сякаш за да се предпази. Зара мина с количката отстрани на леглото и побутна един от стоманените фиксатори, които стърчаха от таза на тъпачката. Тя издаде звук, наподобяващ грухтене и се сгърчи.

  – Заслужаваш наказание! – рече Зара. Помисли си дали да не бутне топуза, който държеше изпънат строшения ляв крак на русата, но реши, че това би било прекалено жестоко. Нищо чудно костите ѝ да се разместеха.

  Русата се кокореше и правеше някакви странни движения със здравата си ръка. Зара разбра – онази, тъй като не можеше да говори, искаше да напише нещо. Подаде ѝ тефтера, оставен на шкафчето. Русата започна да пише с треперещата си ръка. Бележката гласеше следното:

  „Много съжалявам, че пострадахте. Виновна съм. Но просто нямаше какво друго да направя. Бебето ми се задави, не можеше да диша, започна да посинява. Просто исках колкото се може по-бързо да го закарам в болница. По принцип не съм безразсъдна зад волана. Детенцето ми загина при катастрофата. Още един път, съжалявам, че ви нараних. Моля, опитайте се да ми простите.”

  Зара въздъхна тежко. Очите ѝ се насълзиха. Приближи се до безпомощната млада жена и ѝ стисна ръката. Извини ѝ се. После я погали по челото и ѝ пожела лека нощ. Злобата ѝ се бе изпарила. Даже дразнещото, полупарализирано стъпало на русата вече

ѝ се струваше по детски симпатично, излъчващо тъжна невинност.

  – Дано се възстановиш бързо! Пожелавам ти го от сърце! – каза Зара и си легна. Сънят дойде бързо.

  На сутринта преместиха Зара в друга стая. Един лекар ѝ чете конско – не трябвало да посяга на другите пациенти. После се появи майката на русата и през зъби изсъска:

  – Ще те съдя! До дупка ще те съдя! Не те е срам, да биеш беззащитна жена! Не се ли чувстваш поне малко виновна?

  – Съжалявам, не знаех, че всичко е заради бебето.

  – Кое бебе?

  – Нейното!

  – Дъщеря ми няма деца.