Лара седеше на произволна пейка в парка. Четеше някаква книга, в чийто смисъл не вникваше. Беше поредният любовен роман, а кой намира смисъл в такива. Те са развлекателни, разтоварващи книги. Може би са писани точно за това – да не намираме смисъла в тях, мислеше си Лара. Погледна надалеч, взря се в дърветата. Главата и умът ù бяха освободени от всякакви мисли.
Лара беше жена на не повече от 30 години, завършила висшето си образование като юрист, работеше в окръжния съд на града, в който живееше. Всъщност длъжността ù се отразяваше добре материално. Обаче едното за сметка на другото – материално добре, но не и в личен (любовен) план. Животът ù се беше случил на бързи обороти, не усети как завърши гимназията, как вече не беше малкото момиче на татко, минаха годините и в университета, издигаше се в професията си. Но не същото се случваше и с личния ù живот. Интимният ù по-точно. Дали заради консервативното мислене на родителите ù, или самата тя беше плаха, не можеше да разбере, но все още тя не можеше да се отдаде на личност от противоположния пол. Беше девствена и не мислеше скоро това нейно „качество“ да бъде отнето. Не се определяше като грозна, не че не се харесваше, даже напротив - косата ù беше дълга и черна, добре поддържана; кожата ù беше здрава, тялото съвсем леко закръглено. В съзнателния си живот тя не беше поглеждала на мъжете като на истински такива. Винаги ги възприемаше като приятели или просто колеги. В това се криеше и грешката ù – допускаше мъж близо до себе си само ако бяха на обществено място и седяха един до друг. Да не става дума да го допуска до сърцето и душата си. Изпитваше маниакален страх, че ще бъде наранена, унижена, с разбито сърце, сама, без приятели, без помощ. Оттам се пораждаха и другите мисли - ако не е толкова контактна, какъв адвокат ще бъде, как ще говори пред съда някой ден. Този низ от негативни мисли пораждаше у нея депресия, а у другите – съжаление.
Изведнъж усети негативно присъствие до себе си. Обърна се надясно и се отдръпна назад от уплаха. До нея бе седнал мъж, млад и видимо привлекателен. Той се взираше в дърветата.
- Дърветата са уникално творение на природата. – отбеляза той.
Лара приведе глава, но не каза нищо.
- Аз съм Уил – обади се отново мъжът и ù подаде ръка.
- Лара. – отвърна малко студено тя.
„Уил ли - помисли си тя. - Това име ми е толкова познато. Този мъж ми е толкова познат“. Не можеше да се сети откъде ù е толкова позната и обстановката около тях, и самият той. Всъщност сякаш не помнеше нищо от предишния живот, който е водила. Животът преди да седне на пейката.
- Какво четете, Лара? – попита любезно мъжът и я погледна с топлите си кафяви очи.
- О – сепна се тя, – ами някакъв любовен роман. Много сте ми познат. Да не би да сме се виждали някъде?
- Аз не съм оттук – каза той, – французин съм. Е, наполовина, но все пак.
И това ù беше познато. Някой някъде също ù беше казвал, че е французин. Двамата се спогледаха, той се усмихна, но тя не направи никаква реакция. Даже се питаше как си позволява да отговаря на някакъв непознат (е, не съвсем). Все пак имаше нещо в него, което ù вдъхваше доверие.
- Е, Лара, с какво се занимавате? – попита той отново също толкова любезно.
- Работя в окръжния съд.
- Юридическата професия не е ли малко самотна?
- Защо? – малко се възмути тя. – Вие какъв сте по професия?
- Аз съм нещо като доктор.
- И по какво решихте, че съм самотна? – ядът у Лара започваше да се надига.
- Може да Ви прозвучи арогантно, но жена като вас, млада и привлекателна, със сериозни амбиции, каквито професията Ви издава, трябва да се възползва от благата на живота. Не носите халка, значи нямате съпруг, а гоните трийсетте. – Уил се усмихна, а тя сведе глава от срам. – Като лекар мога да кажа много неща за Вас и голяма част от тях ще са верни.
- Значи след като сте такъв професор, ще ми кажете от какво имам нужда? – каза тя ядливо, но вътре в себе си чувстваше една безпомощност.
- Няма да Ви кажа. – отвърна спокойно Уил. – Ще Ви покажа.
Той се приближи към нея, прегърна я и ù каза да затвори очи.Тя го направи. Беше съвсем спокойна, нещо необичайно за нея. Нямаше представа откъде познава този човек, но беше сигурна, че може да му се довери, че той няма да ù посегне, че няма да я въвлече в някой кошмар.
Уил сложи ръка на очите ù за миг, след което я махна. Когато Лара ги отвори, видя, че седи на легло, постлано с розови сатенени чаршафи. Самата спалня беше огромна с големи старинни шкафове, върху които стояха вази, пълни с камелии. Погледна през прозореца – гледката беше към планини, високи, покрити със снежна покривка. Веднага пред погледа ù попадна лицето на Уил. Сега тя можеше по-добре да разгледа чертите му. Беше ù се сторил привлекателен на пейката, но сега за нея той олицетворяваше герой от гръцката митология – видимо висок, с добро телосложение, остри черти на лицето, които също излъчваха и доброта. С черна, току-що подстригана коса, леко набола брада, той беше жребец, който надигаше желание в нея. Погледна го в кафявите очи и потъна в тяхната лъчезарност и чистота. Изпита онова чувство на сигурност, че няма да е сама, унизена, щеше да почувства любовта, от която бе бягала толкова дълго време.
- Това е сън. – прошепна тя.
Уил се усмихна. Само сложи ръка на бузата ù, придърпа я към себе си и я целуна. Устните им се докоснаха бавно и нежно, както перото докосвало пергамента през 18 век. Те беше опиянена, чуваше пулса на сърцето си, усещаше как кръвта ù кипва и нахлува в мозъка ù. Езиците им заиграха балетен танц. Дъхът му беше някаква смесица между шоколад, конфитюр от диви ягоди, ванилия и някакъв скъп алкохол (отделно силния аромат на мъжкия парфюм засилваше сетивата ù) .Тя му отвърна също толкова силно и страстно, както само жена може да се разкрие напълно.
Езикът му не спираше да кръстосва устната ù кухина, достигна края на небцето и тя се задави. Избута го назад и се отдръпна. Закашля се, започна да крещи и да се мята в леглото.
- Лара! Лара! – каза Уил. – Съвземи се, момиче – хвана я за раменете, като я разтърси. – Лара, поеми дълбоко въздух.
Лара отвори очи и разгледа болничната стая с истеричен поглед.
- Навлечете ù усмирителна риза. Отново е имала кошмари. – извика мъж с бяла престилка.
Лара усети как я събличат, а след това навличат ризата с коланите. След това бяла светлина я заслепи.
- Лара, познаваш ли ме? Аз съм Уил, лекуващият ти лекар. Уил Сандърс. – каза той успокоително и махна фенерчето от лицето ù.
- Ти... – промълви Лара, уплашена, пребледняла, с кървав поглед, защото това беше той...
Усети убождане в областта на лявото си бедро, забели очи и заспа почти веднага.
© Цветомира Пархоменко Todos los derechos reservados