Беше събота, а часът... трябваше да бъде към 10, но той никога не е толкова, колкото трябва да бъде, та може да е било и 4 следобед.

Валеше (банално, нали?) и плановете ми бяха да остана в леглото поне до обяд, но както винаги става с моите планове, те не се осъществиха.

Нека, обаче, сега да се върнем в момента, в който аз още не знаех това. Лежах си загледана в тавана и не мислех. Вратата се отвори с трясък и през нея влезе... не, влетя една огромна усмивка. Заслепена от белите зъби, в първия момент не ГО познах, но после, макар да не ГО бях виждала никога досега бързо разбрах кой е. ТО разбра, че съм разбрала (ха! хубаво стана, а?)  и точно, когато си мислех, че няма по-широка усмивка, ТО започна да се хили още по-широко. Протегна ръка към мен и аз извадих своята изпод одеалото, за да му я подам. То я хвана, издърпа ме от леглото и каза да се облека.

Започнах да търся неврачната тениска и новите си дънки, но облякох скъсаните черни дънки и тениската на Metallica. Това ми се стори странно, нетипично за мен. Докато се обличах, от компютъра звучеше първо групата от тениската ми, а после My Chemical Romance и това, обаче, не ми се стори странно (макар винаги да съм знаела, че харесвам и двете групи, но ги считах за несъвместими... до днес).

Излязохме и аз не поздравих съседите, които ме мразят. През цялото време, докато вървяхме с НЕГО, си говорехме на теми, които не съм предполагала, че ще разискавам с някой, а ТО продължаваше да се усмихва - ту загадъчно, ту приятелски, понякога малко налудничаво, но винаги толкова заразително! По едно време се сетих, че имах среща с miss Perfect и г-ца А Ти? и МУ го казах. ТО просто тръгна към мястото на срещата. Знаех, че закъснявам, но вървяхме бавно. Когато стигнахме там, седнах на пода, макар да знаех, че в дома на miss Perfect всичко е много културно и е постъпката ми е "неприемлива". Не се усмихнах на глупавата шега на г-ца А Ти? и казах на miss Perfect, че разказът й наистина не струва. Знаех, че никога не бих направила това преди, но сега ТО беше с мен и кимаше при всяка моя дума. Miss Perfect и г-ца А Ти също забелязваха промяната. Споглеждаха се, шепнеха си нещо, накрая и miss тихо и внимателно, сякаш да не ме обиди, като тонът й съвсем не отиваше на думите,  каза: "Какво ти става? Добре ли си?", а г-ца А Ти добави: "Да, не си същата! Не приличаш на нашто момиче".

Е, нищо не ми става, добре съм и съм си същата. Не приличам на "вашто момиче"? Може би, но приличам на себе си. И всичко това само, защото дойде ТО - времето да бъда себе си, а няма намерение да си тръгва скоро. Естестено казах това на глас. Miss Perfect ме гледа дълго и накрая от розовките й устни се отрони любимата й фраза: "Я, по конкретно!" Нямаше как да съм конкретна, защото за да си конкретен трябва да си поне малко сериозен, а ТО се усмихваше толкова заразително, че каквато и да било сериозност е невъзможна.