НАПРОЛЕТ
Зима. Студено. Небето беше покрито с големи сиви облаци, през които дневната светлина едва-едва си проправяше път. Бял пухкав сняг полетя към земята. Падаше бавно и безшумно, като прегръщаше всичко по пътя си: полето, къщите, хората. Вятърът, този зимен разбойник, се бе скатал някъде и снежинките, необезпокоявани от него, затрептяха в нежен танц. Беше красиво. И тихо. Пътят се сгуши под бялото одеяло и притихна. Ако човек го потърсеше с поглед, едва би го различил.
Пътят… Много тайни знаеше той. Хора, съдби бяха преминавали по него и той ги бе отвеждал къде ли не. Едни – в съседното село, други – чак до града, а на трети вече беше изгубил дирите, толкова надалеч стигаха.
Един такъв пътник вървеше и сега. Стъпките му притискаха снега и той поскърцваше сякаш малко недоволно. Пътникът беше навел глава отрудено някак, като че ли нещо му тежеше. Какво ли минаваше през нея – мисли, мечти, въпроси? Той спря, извърна се назад и заслони с ръка очите си. Дълго се взира, сякаш искаше да ...