НАПРОЛЕТ  


    Зима. Студено. Небето беше покрито с големи сиви облаци, през които дневната светлина едва-едва си проправяше път. Бял пухкав сняг полетя към земята. Падаше бавно и безшумно, като прегръщаше всичко по пътя си: полето, къщите, хората. Вятърът, този зимен разбойник, се бе скатал някъде и снежинките, необезпокоявани от него, затрептяха в нежен танц. Беше красиво. И тихо. Пътят се сгуши под бялото одеяло и притихна. Ако човек го потърсеше с поглед, едва би го различил.

Пътят… Много тайни знаеше той. Хора, съдби бяха преминавали по него и той ги бе отвеждал къде ли не. Едни – в съседното село, други – чак до града, а на трети вече беше изгубил дирите, толкова надалеч стигаха.

Един такъв пътник вървеше и сега. Стъпките му притискаха снега и той поскърцваше сякаш малко недоволно. Пътникът беше навел глава отрудено някак, като че ли нещо му тежеше. Какво ли минаваше през нея – мисли, мечти, въпроси? Той спря, извърна се назад и заслони с ръка очите си. Дълго се взира, сякаш искаше да разпознае нещо любимо в промененото от снега село. Бяло и пусто. Само тънките струйки дим, излизащи през комините издаваха, че там има живот. Дърветата переха клони, сякаш махаха за сбогом. Мъжът стоя така известно време, след това намести презрамката на торбата си и тръгна отново. От устата му излизаха кълбета топла пара, които бързо се изгубваха, щом се срещнеха със студения въздух.
Пътникът закрачи решително, сякаш имаше цел и бързаше към нея. А мислите продължаваха да рисуват образи и да връщат сърцето му назад.

Ето я Невена – дребна, слабичка, не толкоз хубава на пръв поглед, но като се усмихнеше, две дръзки огънчета в черните ú като маслини очи запалваха душата му. На Траян му идеше да я грабне и да не я пусне вече. Пъргава и работлива, все бързаше за някъде, все имаше нещо да върши. Пък кой знае, може само да си е намирала причина, та да не се застоява при него…

Ето ги на хорото, хванати един до друг. Траян подскача весело, краката му леки, леки, чак не стъпват на земята. И как ще стъпват, като до него е Невена!
 
Ето ги и под черешата... Притиснати под сянката ú, очите им горят. Траян държи ръката ú и ú говори нещо, а тя само го гледа и мълчи. “Защо мълчеше?” – замисли се мъжът. Дали го е слушала ей тъй, от любопитство само?
- Не вярвам! – тръсна глава той. – Не вярвам!

А ето и брат ú. Той се връща от някъде и пътят му минава точно покрай черешата. Той ги вижда и се спуща към Невена. Хваща я за косата и я влачи. “Уличнице, – крещи – ти с тоя ли си се хванала, ма?!” Траян иска да я отскубне. “Недей така бе, Кириле, пусни я бе, човек! Утре ще ú поискам ръката от баща ти…” “Като донесеш двайсе жълтици, тогава ще я видиш, чуваш ли? Голтак, с голтак!”- вика Киро и блъска Невена в двора им. Вратата изтрещява. Отвътре се чува глъч и една силна плесница отеква и се забива като стрела в сърцето на Траян.
И ето го сега - на път... Ще търси нейде работа, твърдо решен да събере двадесет жълтици.

    Започна да се смрачава и вечерта облече с тъмен воал земята. Вятърът, спомнил си за своите задължения, изскочи от някъде и прегърна пътника с ледени пръсти. Той потрепна, но не спря. Вятърът подсвирна от учудване и отиде да палува из полето.

Времето течеше бавно. Стана среднощ, а мъжът продължаваше своя ход. Той едва се движеше. Често залиташе, видимо изморен от студа и усилията. Дрехите му бяха побелели от скреж. Скреж имаше и върху клепачите и веждите му и поради туй, той често спираше и се оглеждаше продължително. Светлини не се виждаха от никъде. Може би беше объркал пътя? Той не можеше да отговори на този въпрос, а и вече не искаше. Часове наред се бе борил с бурята и вече почти се беше предал. Още една крачка и пътникът се свлече на земята. Той искаше да продължи, но нито краката, нито волята му го слушаха. Тялото му бавно започна да изстива. В тъмнината се появи силует – усмихната и красива приближаваше Бялата смърт. Мъжът се отпусна безсилен в прегръдката ú... Унесе се в чуден сън.  Лежеше на малка поляна, заобиколена от високи борове. Ухаеше на смола. До него беше коленичила Невена и го милваше по челото. Беше му много топло, но нейното докосване носеше прохлада. Харесваше му... Наблизо пропукаха съчки, сякаш някой ходеше по тях. Шумът се усили. Невена се изплаши и побягна. “Невено, чакай, чакай...”

    
    Траян се сепна и отвори очи. Опита се да се надигне, но се почувства толкова слаб и немощен, че се отказа. Огледа се неразбиращо – къде е? Намираше се в малка, добре подредена стая. Точно срещу него в огромна камина пукаха и съскаха в огъня три – четири големи цепеници. Подът бе застлан с пъстър китеник, обримчен покрая с червено. Някой грижливо бе спуснал пердетата и светлината проникваше през тях - мека и приятна. От дясно му, на малка трикрака маса бяха оставени стомна с вода, голям резен прясно изпечен бял хляб и чаша вино. Някакво невидимо женско присъствие имаше в целия този уют. “Женска ръка е пипала тук” – помисли си Траян. Пред него изплува образът на Невена. Той притвори очи и се усмихна.

    Минаха няколко дни. Треската беше силна и изтощителна. Траян ту се унасяше, ту идваше на себе си. Всеки път, когато се събудеше, намираше на масата храна, вода и вино, а в ъгъла – чисто гърне. Едва на шестия или седмия ден се почувства достатъчно силен, та да стане. Той отметна настрана дебелото, вълнено одеяло и с учудване забеляза, че беше с чужди дрехи. В същото това време вратата изскърца и в стаята влезе една жена. Беше млада, висока, със светли дълги коси, които свободно се пилееха по гърба ú. Малката бяла забрадка, която ги придържаше, бе вързана отзад на врата ú и това бе някак различно от стегнатите в плитка черни коси на Невена. Различни бяха и очите ú – светли, спокойни, чисти, които го гледаха с интерес, без страх или срам. Жената беше облечена в дълга бяла роба, обримчена по края със шарен конец. Широк ленен колан опасваше тънкия ú кръст, а пискюлите му висяха чак до коляното ú. “Какви странни дрехи – учуди се Траян. – Сигурно е другоземка.”

Щом видя, че мъжът е буден, непознатата се усмихна широко:

- Добре дошъл от онзи свят. Доста време пътува - каза тя и се наведе, та разбута цепениците в камината с дълга черна маша.
Траян придърпа смутен завивката към себе си.
- Добре заварила – сконфузено отвърна той. После каза първото, което му дойде на ум: – Мъжът ти... тука ли е?
Жената замълча за малко, след туй подхвърли през рамо, без да го погледне:
- Той не ти трябва.
Траян още повече се смути. Ясно му беше, че тази жена се е грижила за него, а навярно мъжът ú го е вдигнал от пътя. Защо говори тъй? А и по неговия край не бе прието невястите да се държат тъй свободно.
- Така като те гледам, днес си по-добре – прекъсна мислите му тя.
- Да, по-добре съм – обади се Траян и след кратко колебание попита: – Как попаднах тука?
- Слугата те намери, като се връщаше от Люлино.
Траян трепна. Люлино беше неговото село!
- А сега къде съм?
Жената го погледна с топли очи, в които сякаш долови  съжаление:
- Сега си у нас – каза тя и излезе от стаята, оставяйки мъжа в недоумение.
- Чакай – извика той и бързо се надигна. От рязкото ставане му прилоша и се олюля. Облегна на стената. Постоя така, докато дойде на себе си, после бавно, с несигурни стъпки се запъти навън. Трябваше сам да разбере къде е попаднал.

Пред него се откри красива гледка. Снегът бе покрил всичко наоколо. Белотата беше толкова ярка, че Траян примигна. Огледа се. Докъдето му стигаше погледа – снежни планини. От дясно хълмовете стигаха току до портата на къщата. Над тях небето сивееше, натежало от мрачни облаци. От ляво криволичеше тесен утъпкан път, който се губеше към малко село, сгушено на около 5-6 километра нататък.
Дворът, обширен, побелял, бе разделен от тесни пътечки. Малко по-нататък от къщата беше обора. Една по-малка част беше допълнително оградена, като че ли туй вежди – водата беше ледена. В средата на двора беше кладенецът.Траян се приближи. Пусна кофата надолу и тя с плясък удари водата. Мъжът я изтегли с усилие и се наведе над нея. Вдъхна жадно влажния въздух и плисна с шепи лицето си. От устата му излизаше пара. Отпи една глътки и сви неволно вежди – водата беше ледена. Усети върху себе си нечий поглед и се обърна се. Светлокосата стоеше на прозореца и го наблюдаваше усмихната. Той също ú се усмихна. Тя го повика с ръка. Траян се върна в къщата. Вратата на една голяма стая се отвори и от там се показа възрастен човек на годините на баща му.
    - Ела, синко, влез – покани го старецът. Траян пристипи след него.
Лъхна го приятната миризма на яхния, счукан чесън и прясно ронена чубрица. Едва сега усети колко е гладен.
    - Седни, синко, да видим какво е сготвила днес Петра.
Петра – висока, хубавка девойка, на не повече от шестнайсе – седемнайсе години, леко се изчерви, докато му поднасяше храната. Младият мъж взе голямата лъжица и гребна. В това време всички сведоха глави за молитва. Траян ги последва.        
    - Амин – повтори и той накрая и вдигна купата до устата си.
Старецът се усмихна и като разчупи топлата погача,подаде първото парче на госта:
    - Ето, синко, вземи, че тая треска те остави без сили.
Болният пое хляба с благодарност и отхапа сладко. Продължиха да се хранят мълчаливо. След като позасити глада си, Траян първи наруши тишината.
    - Значи вие ме спасихте от нея?
    - От кого? - не разбра старецът. Само той говореше. Светлокосата го наблюдаваше любопитно, а Петра не вдигаше очи от срам.
    - От треската – пошегува се болният.
    - Ха, ха. Ние, синко - господарката, Петра, аз...Че как да те оставим да се отидеш млад - зелен! – засмя се той гърлено и го потупа свойски по гърба.
    - А господарят ти ще се върне ли днес? – подхвърли уж невинно Траян и бързо стрелна с поглед “господарката”. Интересно му беше що за жена е тя.  

Старецът, като не очакваше такъв въпрос, се сепна. Отвори уста, уж да каже нещо, но така и не можа.Траян се усмихна и тъкмо да повтори, светлокосата се изправи и грубо го прекъсна:
 
    - Казах ти одеве – той не ти трябва! И ако си толкоз любопитен, ще те изпратя да го дириш! – гласът ú трепереше, дали от раздразнение или от нещо друго. Мъжът я погледна изненадан и сведе глава. Тази девойка му приличаше на наранено куче. Хем добро, хем оголва зъби, когато някой посяга към раните му. Дожаля му за нея. Стори му се посърнала и тъжна, въпреки че си даваше вид на оправна жена, която няма нужда от помощ. Едно топло чувство премина през душата му. “Горката - помисли, - кой знае какъв огън я е попарил.”
    - Добре, господарке – меко отвърна той. Стараеше се гласът му да звучи уважително, не искаше да обиди другоземката. После добави:
    - Името ми е Траян.
    - Хубаво! –  тросна се младата жена, все още ядосана. Лицето ú беше поруменяло, устните – присвити. - Петра, знаеш си работата, след като се нахраните. Аз отивам да видя защо лае така кучето - вратата се блъсна след нея.
Тодор също стана и я последва, като клатеше глава неодобрително.
“Не е добре тъй, не е добре”- чуха го да си мърмори от коридора.
    - Тя се казва Силвана – за първи път се обади момичето, когато останаха сами.
 Траян я погледна и ú намигна:
    - Ама и тя е една дива – дива, а...
Петра се засмя и започна да събира съдовете.

    Няколко дена Траян излизаше на двора, къде да помага, къде да подиша свежия планински въздух. Така той неволно наблюдаваше живота в къщата. Силвана работеше наред със слугите и се справяше добре с всичко: грижеше се за животните, подреждаше стаите, шиеше и плетеше. Понякога младият мъж я сварваше да стои до прозореца и да гледа тъжно към посивялото небе. Устните ú се мърдаха в безмълвна молитва, сякаш нямаше сили да я изрече на глас. След онзи първи разговор всеки ден научаваше нови неща от Петра. Разбра, че преди са живели в селото. Господарката била една на майка и баща. Един от ергените ú “завъртял главата”. Дружбата продължила две години и когато всички вече очаквали сватба, той се оженил за едно момиче от горната махала. Когато Силвана научила, изпратила няколко от слугите да построят тази къща, събрала малко покъщнина и се преместила да живее в планината. Не могла да понесе срама. Взела със себе си само Петра и Тодор.
 За нея Тодор бе свят човек. Беше израснала пред очите на стареца и той я обичаше като свое дете. Грижеше се за девойката и ú помагаше със съветите си. Именно той беше намерил Траян и го бе довел у дома, за да не умре. В началото Силвана не искаше чужд мъж в дома и много се противеше, но после размисли. “Защо смъртта на този да тежи на душата ти?” –  ú беше казал Тодор. И тя го послуша: “Остави болния да се съвземе, пък после - да си хваща пътя!”

Но докато се грижеше за младия мъж, нещо се случи в душата на девойката. Непознатият беше толкова безпомощен и... толкова хубав. Силвана скъта дълбоко в себе си това ново чувство и не смееше дори пред себе си да признае, че вече не е безразлична към странника.
А когато той попита за мъжа ú, тя се изплаши, че ще разбере миналото ú. Тя бе пренебрегната и изоставена заради друга жена. Това я караше да се чувства унижена. Срамуваше се и затуй реши да се скрие зад мълчанието.
Избягваше непознатия, отговаряше на въпросите му хладно и кратко.

Траян се опитваше, доколкото може, да бъде полезен в работата на слугите – почистваше торта, метеше двора, помагаше на Тодор във всичко... Въпреки това Силвана толкова упорито странеше от него, че той се замисли. Не че се надяваше на нещо повече засега, освен храна и подслон – пари нямаше как да спечели тук. Странното поведение на светлокосата му подсказваше, че скоро трябва да напусне дома ú. Все още беше студено, особено тук – в планината, а и той не знаеше накъде да тръгне. Накрая реши да говори с Тодор. Той щеше да му даде добър съвет.

Една вечер след като къщата утихна, младият мъж се промъкна до стаята му и тихо почука на вратата. Тодор се изненада, когато го видя.
    - Влез – покани го радушно старецът. – Какво те води при мен?
Траян пристъпи смутено. Не знаеше как да започне.
    - Аз, такова... – запелтечи леко той. – Ами аз ще си ходя вече. Дойдох да те питам... Ти познаваш хората от селото. Кажи как мислиш, дали някой ще ме вземе у тях за ратай?
Тодор потърка с ръка наболата си брада.
    - Да помисля... А ти седни, седни тука. Не стой прав – каза тихо и сам той подгъна крак. Траян уморено се отпусна върху дебелата овча кожа, опъната пред огнището. Прокара пръсти през меките влакна и се усмихна от приятното усещане, забравил за малко теготата си.
    - Значи искаш да си ходиш, а? – поде Тодор.
    - Ами време ми е. А и господарката... – погледна настрани младият мъж и въздъхна сподавено. – От колко време насам все накриво ме гледа. Мълчи, отбягва ме... Личи си, че едва ме търпи. Та реших, като ще е тъй, да не ú дотягам.
    - Заради господарката значи – повдигна закачливо едната си вежда старецът, но Траян не разбра шегата му. Беше му тежко, мъчно. Не беше сторил зло, а Силвана го гледаше като...
    - Заради господарката – кимна той.
    - Ти нея не я мисли – каза тежко Тодор.
Траян го погледа учуден.
    - Как? Нали тя е тук най-важна?
    - Така е, най-важна е. И освен туй е болна – отговори слугата и подръпна мустака си, като не изпускаше Траян от очи. Той все така го гледаше изненадан.
    - Болна казваш... Не знаех.
    - Не знаеш, защото тази болест не се забелязва с просто око.
Траян започна да проумява, че старецът се опитва да му каже нещо.
    - От какво е болна? – попита съчувствено.
    - От мъка – каза Тодор и чак сега Траян разбра за какво му говори. Спомни си за историята, която Петра разказваше преди време и поклати глава:
    - Да-а, разбирам я – каза той на глас, но като че ли говореше на себе
си.
    - И понеже я разбираш - вмъкна старецът, – трябва да останеш.
Траян вдигна изненадан вежди:
    - Какво каза?
    - Каквото чу, синко. Тази жена много е изстрадала и има нужда от помощ. Някой трябва да е край нея - да се грижи за животните, за къщата... а и за нея самата.
Най-после Траян схвана накъде бие слугата и се засмя:
    - Ааа, това – последното - хич не си го мисли. Друго имам аз на сърце.
    - Остани до пролетта – продължи Тодор – пък после, ако все още искаш да си ходиш, ще те изпратя при добри хора в селото. Те ще те наемат за лятото и добре ще ти платят.
Сърцето на Траян се сви. Това означаваше да отложи сватбата с още време. От друга страна, да тръгне сега и да чука от врата на врата... Той си спомни ледената прегръдка на смъртта и потрепери.
Надигна се.
    - Като е тъй, съгласен съм – каза той и излезе. Докато се промъкваше в тъмното към стаята си, за момент се запита дали няма да съжалява.

На другия ден Тодор го намери в обора. Протегна ръка и му подаде една сребърна пара.
    - Вземи. Туй ти е заплатата за този месец – каза той и се обърна да си върви.

Траян дълго гледа след него, смаян от тази щедрост. Той не знаеше, че вечерта слугата дълго разговаря с господарката. На нея той представи историята така: Траян е млад, работлив и силен, изпаднал в беда... “Човекът търси работа - беше казал, – а аз съм вече стар. Тежи ми... Не мога да върша всичко сам. Имам нужда от помощник. Да го наемем като ратай.” Силвана дълго се противи. Тя се боеше от това, което чувстваше към странника, но обичаше стареца и го жалеше като баща. Затуй не можа да устои на молбата му. “Да остане – съгласи се накрая тя. – Но го предупреди да си гледа работата и да не задава повече въпроси!

От тогава животът на Траян потече бавно и мирно като тиха вода. Той вършеше всичко, което му нареждаха, а вечер лягаше на постелката си и мислеше за Невена. Виждаше лицето ú, чуваше смеха ú и ú говореше в нощта. “Почакай ме, невясто моя, потърпи, докато си дойда.”
Дните се редяха един след друг дълги, кротки, изпълнени със свежестта на планината, грижата за животните, уханието на топъл хляб и женски гласове. Силвана и Петра бяха като сестри. И двете – високи, светлокоси, с широка усмивка. Траян ги наблюдаваше с интерес, докато работеше и слушаше закачките им. После неусетно и той се присъединяваше и подхвърляше нещо уж на сериозно, при което жените избухваха в смях. И докато се отдалечаваше, ги чуваше да шушукат зад гърба му. Не след дълго младият мъж до толкоз свикна с живота във фермата, че започна дори му харесва. А и Силвана се промени. Вече не мръщеше вежди, щом го срещнеше, а напротив, спираше го и го питаше по нещо: нахранил ли е добитъка, почистил ли е обора, колко овце са заплодени – все по работа. И докато той отговаряше, тя слушаше, вперила в него топлите си сини очи и кимаше одобрително. Времето също се променяше. Снегът вече се бе разтопил и пролетното слънце галеше ласкаво измръзналата земя.

    Една вечер всички се бяха събрали в голямата стая около огъня, на приказка. Същият този ден Тодор беше ходил в селото, от където беше накупил цървули, ножове, варива и няколко накита за жените. Той тъкмо ги вадеше от торбите, а Петра и Силвана се радваха като деца. Настроението беше приповдигнато. Девойките разпитваха за това-онова, а Тодор разказваше всичко подробно горд, че е център на вниманието им.
    - Днес дочух хабер от Люляково – обърна се старецът към Траян – от твойто село, Траяне.
    - Ау, бързо кажи – развълнува се Петра. Подобно на ратая и тя знаеше какво е, да си далеч от дома и се радваше заради него.
    - Имало сватба наскоро. Една от вашите моми се омъжила.
Незнайно защо, Траян усети как го побиват тръпки.
    - Коя? – попита със свито гърло.
    - Ще ти кажа – сбръчка чело Тодор, като се мъчеше да си спомни името. – На Васил Караколевия дъщерята. Май Невена се казваше момичето. Да, така беше.
    - А – а, хубава вест, за добро – заприказваха една през друга девойките. – Браво, браво! Познаваш ли булката? – попитаха те Траян и се сепнаха. Лицето на ратая беше побеляло като платно. Те се смълчаха изненадани, неразбиращи.

    - За кого се е омъжила? – тихо продума младият мъж.
    - За някакъв търговец. Не го познаваш сигурно. Бил от далеч - чак откъм морето – продължаваше да нарежда Тодор. - Добра цена платил за момичето, двайсе сребърника!
При тази дума Траян стовари юмрук върху стената.
    - Двайсе сребърника! – изрева той, скочи и блъсна вратата. - Двайсе сребърника! – чуха го да вика откъм двора и викът му срещна ехото на планината.
Всички мълчаха смаяни. Тодор, все още недоумяващ, се оглеждаше, сякаш някой му бе зашлевил плесница.
    - Какво стана? - попита стреснат, но никой не му отговори.
Първа се опомни Силвана. Тя изтича навън и напрегна очи в тъмнината:
    - Траяне - е, Траяне, къде си? – изкрещя уплашена. – Траяне – е...
Тишина.
    - Ще си дойде – обади се зад нея Тодор. После тихо добави:
    - Горкичкият, само Господ знае какво става в душата му.

До късно през нощта седнала до прозореца, Силвана се взираше
в планината и се ослушваше за стъпки. На другия ден Траян не се върна. Сърцето на Силвана беше свито от притеснения. Къде е, какво му е, защо...? Сигурно е свързано с онази сватба, с момичето... Имало ли е нещо между тях? Ах, навярно! А сега – какво? Още много въпроси измъчваха клетата жена. Изведнъж тя осъзна, че не само го е харесвала. Тази мъка, този страх ú отвориха очите за истината – тя го обичаше с цялото си сърце и не можеше да понесе мисълта, че ще го изгуби. Ами, ако никога повече не го види? Не, това е невъзможно - отново сама... И докато мислеше това, Силвана взе решение - тя ще открие любовта си на Траян!

    Късно на другата вечер ратаят се появи – брадясал, измъчен, стопен от скръб. Той влезе в стаята си, отпусна се изтощен на рогозката и заспа. Когато отвори очи на другия ден, слънцето отново залязваше. Надигна се. Всичко го болеше. Подпря се на стената и се замисли. За какво да живее оттук нататък? За кого? Невена – омъжена! Ясно е, че са я дали против волята ú. Очите му се навлажниха. Конвулсии разтърсиха тялото му и мъката, стаена от толкова време, се изля навън. Траян стенеше, плачеше, виеше от болка. Вратата изскърца и в стаята влезе Силвана. Тя коленичи до него и го прегърна. Сломен, той не се възпротиви. Силвана затвори очи и зашепна молитва. Ръцете ú несъзнателно галеха косата му и го полюляваха като дете. Сълзите ú - чисти, невинни – се стичаха и мокреха челото му. Тя не се замисляше как младият мъж можеше да изтълкува поведението ú. Сърцето ú се разкъсваше от дълбоко състрадание. Постепенно воплите стихнаха. От гърдите на Траян се изтръгна въздишка на примирение. Силвана се отдръпна и се изправи. Той я хвана за ръката и я задържа. Вгледа се в това разплакано лице и се почувства някак... по-малко сам. Кимна с благодарност. Момичето се усмихна тъжно и излезе от стаята също тъй тихо, както беше влязла.
Тодор и Петра я чакаха пред вратата.
    - Е? – попитаха шепнешком.
    - Дано Господ му помогне – само каза тя и избърса сълзите си. След това, което беше преживяла вътре, не ú се говореше.
    - Ще му помогне, дъще, не се бой – утеши я старецът и добави, -  добър е Господ...

    От този ден нататък между Траян и Силвана нещо се промени. Като че ли всяка преграда между тях се стопи. Където отидеше Траян, там беше и Силвана. Ако чистеше обора, тя се подпираше на стената и му говореше. Когато изкарваше добитъка на паша, девойката му носеше обяда. Тя постилаше голяма ленена кърпа на тревата, нареждаше храната, сядаше настрана и с нескрит интерес го наблюдаваше как се храни. А когато свършеше... си приказваха.
Говореха за всичко. Младият мъж ú разказваше много за живота в Люляково. Силвана се смееше на момчешките му лудории, съчувстваше за болния му баща и на свой ред му споделяше за себе си: за двете си сестри, за седенките, за момеенето, за провалената сватба и несбъднатите мечти... Докато я слушаше, Траян я опознаваше все по-добре. И виждаше в нея и слабото момиче, повалено от предателството на годеника си, и решителната жена, в която се бе превърнала. Често, когато го гледаше, забелязваше в погледа ú да блясват странни малки пламъчета, които тя бързо скриваше, като свеждаше очи надолу. Това някак му напомняше за Невена, но той тоз час прогонваше тази мисъл. Та Силвана му беше като сестра. Беше благодарен на светлоокото момиче.Тя, така да се каже, го върна към живот! И вярно, Траян вече не беше онзи смачкан от мъка човек, който сякаш носеше товара на света върху гърба си. През последните седмици той се чувстваше различно – спокоен, смирен... Но дълбоко в себе си не искаше да повярва, не искаше да приеме истината за Невена.
Не искаше, докато един ден не видя с очите си.

    Беше петък. Траян се връщаше от близкото село, когато по пътя го застигна каруца. Беше от онези пътуващи търговци, които се препитаваха като обикаляха селата и продаваха разни неща - варива, лопати, брадви, цървули и кожи, сол...
Още отдалече търговецът го подкани да си купи нещо, но Траян вече беше пазарил всичко, което Силвана му бе заръчала. Сви настрана, за да не пречи и се обърна да поздрави. И тогава я видя. Беше тя – Невена! Седеше отпред, до мъжа си. Забрадката ú се бе свлякла на рамената и черната ú коса блестеше на слънцето, стегната в дълга, дебела плитка. Тя също погледна към Траян и очите им се срещнаха. След това жената отвърна равнодушно поглед и подръпна забрадката, за да се покрие. Траян се олюля като ударен. Изпълни го луда ярост. Едва изчака каруцата да се отдалечи, хвана шапката си и с все сила я удари в земята. Ритна я с яд. От силния замах изгуби равновесие, залитна и падна. Заблъска с юмруци пръстта. Изръмжа разярен. Да беше му кимнала! Някакъв знак да беше му дала, че го обича още, че жадува за него! А тя... Отмина го като непознат, като че беше никой за нея! И този ухилен, нагъл търговец – той му я отне! Траян пое дълбоко въздух и изрева с всичка сила. Викът му бързо заглъхна сред шепота на дърветата край пътя. Той си спомни последната нощ с Невена, как ú говореше за любовта си, откриваше ú сърцето си. А тя мълчеше! Дали въобще го е обичала?... Траян извика още веднъж от безсилие, яд, болка. Душата му стенеше. Скочи и бързо закрачи към фермата.  

В същия онзи ден, след залез, Силвана влезе в стаята и му откри любовта си. Траян я гледаше смаян и мълчеше. Силвана постоя още малко, сякаш очакваше някакъв отговор, а после избяга засрамена. Ратаят дълго се въртя в постелката си. Става, ходи навън, мисли... Изгревът го срещна изморен от безсъние, но взел своето решение – не можеше да отхвърли любовта на Силвана! Тя му спаси живота и сега той ú го дължеше. Младата жена нямаше да научи, че сърцето му принадлежеше на друга, защото това щеше да я погуби.

    От тогава изтече доста време – месец, два, три, че и повече... Часовете прекарани със Силвана малко по малко започнаха да носят радост и утеха за измъчената душа на ратая. С учудване той забелязваше, че неволно търси присъствието ú - сутрин, докато вадеше вода от кладенеца; денем – когато с Петра ровичкаха в градината; вечер край масата. А когато я срещнеше, не се насилваше като преди да се усмихне, усмивката сама спохождаше устните му.  Вечер край камината, когато всички се събираха на раздумка, най-много се чуваха шегите на Траян и смеха на светлокосата девойка. Тодор и Петра се споглеждаха многозначително и ги закачаха, че скоро ще се чуят сватбени камбани. Силвана се изчервяваше смутена, а ратаят ставаше сериозен и като си намираше причина, че вече е късно, излизаше от стаята. А останеше ли сам, мислеше, мечтаеше, променяше се...

    Една сутрин, старецът беше навън с добитъка, а Петра метеше двора. Траян издебна Силвана, когато беше сама в кухнята. Приближи се крадешком зад нея, протегна ръце и я обгърна цяла. Тя трепна изненадана и понечи да се обърне, но той я задържа. Постояха така - утихнали, притиснати един до друг. Траян вдишваше опиянен аромата на косата ú. Девойката притвори очи и се облегна на рамото му, натежала от копнеж. Стана ú топло.    
    - Какво ще кажеш да се оженим, а? –   прошепна в ухото ú Траян с променен от вълнение глас.  
 Като палав вятър, който роши тревата с докосването си, въпросът му мина и остави следа от разцъфнали макове в душата на Силвана. Тя се завъртя и скри лице в гърдите му:
    - Мислех вече, че никога няма да ме попиташ – изхлипа момичето. От очите ú се потекоха сълзи на радост, ненадейно сбъднати мечти и мъничко тъга...
    - Прости ми, Силванке, че се забавих толкова. Аз... – Траян повдигна брадичката ú и я погледна гузно. – Страхувах се. Не знаех сърцето си... Мислех, че вече е замряло и... И не исках да те нараня – тихо добави той. – Прости ми...
Девойката, все още притисната в него, слушаше тази изповед и ú се струваше,че нейде между думите му чува звън на камбани.
А Траян, обгърнал нежно стройната ú фигура, изричаше своя сватбен обет:
    - Ще се грижа добре за теб, Силванке. Ще те обичам, ще съм ти верен докрай...

::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::
        Siaina