Рано сутринта в хотел "Верея" се бяха събрали ученици, оцелели от нощта на бала. Тържеството по случай завършването на 12 клас беше разкошно и прекрасно. Всички ученици и учители танцуваха и се забавляваха до полунощ. След това някои абитуриенти се прибраха, а останалите бяха решили да се опитат да издържат до сутринта в дискотека "Космополитън". Всяка година учениците, които завършваха Търговска гимназия "Княз Симеон Търновски", се връщаха отново на сутринта в училище пияни, полупияни или пък трезвени. Беше традиция да се заяждат с по-малките ученици, които все още не са имали честта да изпитат магията на абитуриентските балове. Проверяваха ги дали имат бадж карта, с която да докажат, че учат в това училище. С тези карти се запознахме и ние, когато бяхме още в осми клас. Трябваше задължително да ги носим, за да бъдем допуснати в сградата. Но след време всички забравиха за тези карти и учениците престанаха да ги носят. И така всяка година абитуриентите не искаха да пуснат малките да влязат в училището без баджовете си. Такъв ден беше и нашият. Излязохме ни живи, ни умрели от дискотеката и едва се дотътрихме до хотела, за да седнем и да изчакаме да стане време за училище. Нашата Боряна ни пускаше песни от телефона си, за да ни разсъни. Все още имаше някой, който да подтиква останалите да броят от едно до дванайсет и после шум от викове на абитуриенти огласяше целия хотел. Когато стана време да тръгваме, всички поехме, едва-едва клатейки се по пътя. Наближихме заведението за хамбургери "Принс" и Снежана се обади:

- Сега ще влезем да си вземем по един хамбургер и с торбичките отиваме в училище.

Естествено беше забранено, но кой го интересуваше, че завършилите щяха да нарушат някоя заповед на директора.

Класа подмина заведението без да си вземе нещо за ядене и продължи към гимназията.

- За какво ще ходим в училище? - попита Кристина. - Всички спят на топло в леглата, а ние като идиоти ще се изтъпаним пред входа и ще искаме от малките бадж картите им.

- Такава е традицията, Крис - каза Снежана. - Нищо, че сме толкова малко. Пак ще обърнем училището с главата надолу и даже можем да влезем през главния вход, понеже сме вече гости, а не ученици.

Стигнахме до заведението "Райската ябълка" и Боряна реши да влезе да си вземе едно кафе.

- Гледай да не залепнеш там - ухилих се аз, а тя се засмя. Ние продължихме пътя си. Когато наближихме училището, чухме познатото броене от едно до дванайсет.

- Както чувам, май сме закъснели - изкиска се Мирела. - Сигурно като идиоти се тътрим най-последни.

Групичката абитуриенти се посмя малко, докато не видя една по-различна картинка от предните години. Абитуриентите пак бяха пияни и пак не искаха да пуснат малките да влязат. Разликата беше, че учениците, които бързаха за класната по литература не бяха допуснати дори в двора на училището. Другите класове бяха затворили голямата желязна врата и не искаха да пуснат никого, но като видяха нашата групичка бързо отвориха вратата и я затвориха след нас. Всички почнахме да обикаляме из двора и да чакаме лелките да ударят звънеца за влизане. Но те не го удряха, а бяха наредени на прозореца и гледаха нашата излагация. Калчо от съседната паралелка беше донесъл бутилка шампанско и пръскаше навсякъде с нея. Някои влязохме в училището да чакаме да видим учител, който не се е успал от снощния бал. Заместник директорката Снежана Танева, която беше майка на един от нашия клас, я заболя главата при тази гледка, но беше свикнала всяка година с едно и също. Предишните години тя гонеше абитуриентите, но днес ни остави да окупираме цялото училище. Когато си свършихме работата, решихме да си ходим и наперени минахме през главния вход, през който влязохме за първи път, когато дойдохме да учим тук. Сега, излезли навън, ние се пръснахме и си тръгнахме кой с градския транспорт, кой с такси, а малките ученици в този момент, притеснени, правеха класната си по литература.