1.

Сутрешната мъгла се стелеше около панелните блокове . Слънцето немощно се опитваше да пробие надвисналата мараня от въглеродни изпарения.

Хората, които обитаваха кутийките си от бетон и стомана, палеха колите си и се пръскаха по пътните артерии на града, без да обърнат внимание как тази сивота се просмуква в установените порядки на живото им.

Бранимир натисна копчето на асансьора и зачака търпеливо бавното му изкачване до седмия етаж.

От съседния апартамент се чу звук от припряно трополене последван от цветуща ругатня, сетне ключът изщрака в ключалката и вратата се отвори.

На площадката застана млада , около двадесет и пет годишна жена. Русата й коса се спускаше около раменете ,а очите й си криеха зад големи , непрогледни слънчеви очила.

Никога не беше харесвал този аксесоар. Имаше чувството , че хората който носят подобни очила , го правят по скоро за да се прикрият зад тях ,отколкото от някаква необходимост.

Тя затвори черната металната врата . Ключовете се изплъзнаха от треперещите й пръсти и издрънчаха върху изтърканата мозайка. Изруга отново докато се навеждаше да ги вземе.

Казваше се Цветелина . Живееше тук със своят приятел (мазен тип на име Валери) и също като Бранимир плащаха наем за мизерната си гарсониера. Понякога се разминаваха във входа на блока или се засичаха пред асансьора , но си разменяха само кухи поздрави, които бяха колкото и учтиви, толкова и студени.

-Доро утро – поздрави я Бранимир.

-Добро утро- отвърна на свои ред тя ,докато прибираше ключовете си в чантата, а гласът й беше също толкова равен , колкото и всеки друг път.

Приближи се и застана до него пред вратата на асансьора. Ухаеше на шампоан и косата й беше още леко влажна. Носеше дънки и поло с висока яка. Знаеше защо са очилата и полото. Стените на блока не можеха да заглушат живота на обитателите му.

Армираното стъкло на дебелата метална врата се озари от слабата светлина на лампата в кабината. Той я отвори и се отдръпна , за да може Цветелина да влезе вътре.

-Благодаря- каза тя и се вмъкна в тясната асансьорна кабина. Бранимир я последва и щом вратата се затвори , тя посегна с дългия си показалец и натисна копчето за първия етаж.

Ноктите й бяха плътно изрязани и нямаха лак. Зачуди се дали не ги гризе.

Пътуваха надолу, оставяйки мълчанието да пази границата между тях. Аромата на жената до него в тясното помещение, пораждаше приятно усещане. Старият асансьор скърцаше и тракаше докато се спускаше в шахтата си. Той гледаше как етажите се сменят един след друг: 5, 4, 3, 2, 1 … Когато обратното отброявана свърши и заковаха на едно място, Бранимир й отвори вратата и тя тръгна по стъпалата към входна . Последва я и заедно излязоха навън под бетонната козирка. Въздухът беше натежал от влага. Ситни капчици от мъглата ,подобно на дъжд, се сипеха около тях.

-Лек ден- пожела му Цветелина и се насочи към паркинга и очуканото си „Поло“ .

Бранимир се загледа в извивките на тялото й под избелелите дънки докато се отдалечаваше.

Усети силно влечение към нея, но бързо го прогони и продължи по пътя си.

2.

Седмицата отмина неусетно , също както и тази преди нея. Дните бяха монотонни , а нощите, прекарани в тесния апартамент, лишени от съдържание и смисъл. След работа , обикновено отскачаше до супермаркета , купуваше си готова храна, прибираше се в квартирата и се хранеше пред телевизора. Не обръщаше особено внимание на образите ,които се меняха на екрана му. Пускаше го за да не чува самотното тракане на приборите в кухнята и цъкането на стенния часовник окачен над телевизора. Стените на съседния апартамент упорито продължаваха да мълчат . Цветелина не се беше прибирала от онази сутрин когато се засякоха пред асансьора. Може би повече никога нямаше да я види отново - поне ако имаше достатъчно мозък в красивата си глава. Единствено Валери обитаваше гарсониерата . Прибираше се късно вечер и излизаше рано сутрин. Чуваше го как отключва вратата и влиза или излиза . Но по- важното беше ,че не чуваше крясъците му приглушени от панелните стени. И като цяло тишината го успокояваше , че може би живота на етажа им ще бъде по- спокоен за напред .

Разбра , че е сбъркал когато я видя на следващата вечер. Стъклените врати на супермаркета се плъзнаха пред него и той излезе навън . На паркинга ,под изкуствената светлина на лампите, беше паркиран белия й автомобил. Не видя лицето й , но не можеше да обърка походката на жената пред себе си. Макар торбите , които носеше да изглеждаха обемисти и тежки , тя ги мъкнеше с небрежна лекота , която изглеждаше неестествена за крехката и физика. Тръгна след нея покрай паркираните наоколо коли, без сам да знае защо го прави. Та те дори не бяха приятели. Единственото, което ги свързваше беше , че живееха врата до врата . Почувства се нелепо и понечи да се обърне в другата посока , но гласът й го изпревари :

–Искаш ли да те откарам?- попита го тя, застанала пред отворената врата на колата.

–Стига да не ти е проблем.

–Щом ти предлагам , значи не е.

Предната седалка беше затрупана с доста внушително и разнообразно количество боклуци: празни шишета от минерална вода; опаковки от цигари и шоколадови десерти; няколко завързани найлонови торбички с неизвестно съдържание.

–Извинявай за бъркотията!–каза тя, погледна го виновно и се зае с нелеката задача да разчисти.– Колата ми се е превърнала в малка кочина.

Бранимир се усмихна докато я наблюдаваше как събира боклуците в торбички и ги хвърля на задната седалка.

–Надали думата „малко“ е най-подходяща. Но ако това ще те успокой- виждал съм и по-лошо.

–Малко ми е трудно да повярвам, но е добре да се знае. Хайде, скачай на борда- дясната и ръка потупа вече чистата седалка. Бранимир се настани в колата и закопча предпазния колан. Тя запали двигателя и подкара към изхода на паркинга.

–Чувал съм ,че не е много безопасно да пътуваш на стоп - пошегува се малко дървено той. Загледа се в лицето й . Не забеляза синините , които криеше онази сутрин под слънчевите си очила. Кожата й изглеждаше бледа и гладка (сигурно лятото се криеше по сенките и се мажеше с лосион против изгаряне).

–Технически това не е стоп , а и обещавам че няма да хапя- отвърна тя. Красотата й беше някак жизнена и усмивката , която се появи на устните й бе като естествено допълнение към нея.

Излязоха от паркинга и се включиха в движението. Известно време мълчаха докато колата се движеше по булеварда. Не изпитваше неудобство от тишината. Компанията й му стигаше. След известна време отбиха в едно отклонение на оживения булевард и вече се движеха между блоковете. Пътя беше тесен и зле поддържан. Прозорците на апартаментите светеха и той се учуди на лекотата, с която се свиква да живееш заобиколен от хора, повечето ,от които дори не познаваш. Колата намали и Цветелина паркира на паркинга.

–Е, вече пристигнахме- каза тя и си свали предпазния колан. Бранимир я погледна. Беше се загледала през предното стъкло към бледата светлина , осветяваща стъпалата пред входа. Сякаш някаква сянка се беше надвесила над неподвижното й лице.

–Не трябваше да се връщаш- каза го още щом си го помисли , за да не се разколебае.

–Моля?-изражението й се промени мигновено когато разбра на къде бият нещата.

–Този човек няма да спре да те наранява…

–Я, по-добре си замълчи и се разкарай от колата ми!

–Извинявай, не исках да те обидя.

–Въобще не ми пука какво искаш. Нямаш никакво право да се ровиш в живота ми. Махай се веднага!

Ръцете й стискаха волана толкова силно , че чак кокалчетата на пръстите й побеляха. Очите й блестяха в смесица от яд и безсилие и сякаш се опитваха да пробият дупка в черепа му. Изглеждаше така , като че ли се опитва да възпре сълзите напиращи да потекат по страните й.

Бранимир излезе от колата.

–Извинявай…- смотолеви през отворения прозорец.

–Изчезвай!- изкрещя. Той й обърна гръб и се насочи към входа на блока. Когато се обърна , видя крехката й фигура свита на предната седалка. Чувстваше се виновен , че я остави така там и безпомощен за дето не успя да постигне нищо полезно.

3.

Часовника тиктакаше неумолимо над тъмния екран на телевизора. Чуваше как чешмата капе в мивката и сякаш всяка капка се забиваше в мозъкът му щом достигнеше порцелана на умивалника. Изпуши една цигара на терасата , но ръцете му не спираха да треперят , а шумът от колите прогаряше слуха му. Искаше сама да й помогне , но се чувстваше така ,като че ли я беше наранил още повече. Спомни си лицето на баща си(никога нямаше да го забрави); кръвта се стичаше по него и багреше бежовия килим постлан направо върху замазката на пода. Едното му око почти беше затворено, другото гледаше зъбите който току що бе изплюл от устата си. Олюляваше се докато се опитваше да стой седнал на дивана.

-Това хареса ли ти? Сега чувстваш ли се голям?- попита го Бранимир скръстил ръце пред него на масата.

- Ти винаги си бел дребна отрепка- отвръща той с усилие заради липсващите предни зъби и пръснатата горна устна.

Тогава беше шестнадесет годишен. Баща му беше едър широкоплещест човек и той беше наследил това му качество. Все още виждаше как вкарва още един бърз тупаник в лицето на пияния нещастник пред себе си и усеща как хрущялите на носът му се пръскат от силния удар . Кръвта шурва от разбития му нос и алени пръски от нея покриват бялата покривка .Поглежда ръцете си – бяха оцапани с кръв. Баща му се просна върху дивана и не стана дълго време от там. Кръвта му попиваше в дрехите и синкавата тапицерия на дивана.

Майка му стоеше в кухнята и пушеше пред отворения прозорец, димът се стелеше тежко около нея, ръцете й трепереха. Той застана в рамката на вратата , тя усети присъствието му но не се обърна.

-Върви си .Нямаш повече място тук.- гласът й трепереше . Не го поглеждаше даже в отражението на прозореца , но той виждаше профила на нейното лице и грозната синина от лявата му страна се запечата за винаги в умът му заедно с думите й . Обърна се и тръгна . Не се върна повече там. Не знаеше дали баща му още я бие , дали не се беше вслушала в разума и не го беше напуснала. Не знаеше дали е още жива.

А сега и тази жена, която се беше вкопчила в примката на чувства, които бавно я убиваха…

Звънецът на вратата го изтръгна от унеса. Докато вървеше през антрето към вратата тя сякаш се отдалечаваше от него. Хвана бравата натисна я на долу и дръпна вратата към себе си. Лицето й се появи в разширяващата се пролука . Очите й бяха зачервени , изражението й напрегнато и някак оголено за чувствата , които бушуваха зад него.

- Нямаш право…- произнесе тя без да изпуска очите му от погледа си.

- Исках да ти помогна.

- Не можеш да ми помогнеш.

- Може би , но исках да пробвам.

- Не разбираш.

- Напротив.

Цветелина се огледа подозрително наоколо и му направи знак да замълчи с показалец пред свитите си устни.

- Този разговор не е за тук. Да влезем вътре- рече тя и се промуши покрай него. Слабата крушка в антрето премигаше от време на време и в непостоянната светлина бледото й лице се открояваше на фона на мухлясалите стени.

- Не искам да се говори нищо по мой адрес. Разбираш ли ме?- каза Цветелина когато затвори вратата .

- Хората не се слепи. Всеки може да забележи .

- Не ме интересува. Живота си е мой. Нямаш право да се месиш в него.

- Виждал съм какво става когато си затваряш очите и от страни не изглежда никак красиво.

- Какво се случва между мен и мъжът ми си е лично моя работа. Не засяга нито теб, нито когото й да било друг. Впрочем аз дори не те познавам и държанието ти изглежда крайно неуместно.

- Обичаш ли го?

- Що за въпрос е това?

- Предполагам, че трябва да имаш силни чувства към него, щом се връщаш всеки път.

Тя се опита да каже нещо , но устните й потрепериха неуверено и се затвориха. Пристъпи към него.

-Всичко това ще ти донесе само болка- каза той.

Напрежението в нея беше осезаемо. Дишаше тежко , заоблените й гърдите се надигаха под тънката материя на роклята и той виждаше как зърната й стърчат твърди отдолу.

-Ще ми създадеш само неприятности- казва тя .Гласът и трепереше, а тай наблюдаваше как устните й се движат докато му говореше. Думите й стигаха сякаш със закъснение до него.

Посегна да я целуне . Тя извъртя лицето си , но тялото й доближи още малко до него. Притисна се към нея, хвана ръката й и този път Цветелина отвърна на целувката му. Пръстите им се преплетоха. Стискаше го силно.

-Ще ми създадеш само неприятности… – повтори тя с лека въздишка и пъхна ръката му в бикините си. Беше влажна.

Шепотът й премина в стон докато напътстваше движенията му между краката си. Бедрата й се свиха и дъхът й плъзна по кожата му топъл и уханен. Тя затваря очи и се притиска до него. Бранимир усети тръпките , които преминаваха през тялото й. Усети и връхчетата на гърдите й, докосващи го през дрехите . Сваля презрамките на роклята й завря лицето си в топлината на пазвата й. Пръстите й се заровиха в косата му и го притиснаха към себе си.

Цветелина ловко разкопча панталоните му и пада на колене пред него. Устните й обгърнаха твърдия му член и го поеха почти до края. Проницателните й зелени очи го гледаха съблазнително от долу докато той стене и опира гръб в стената, останал без въздух . Ръцете и се движеха нагоре и надолу по цялото протежение на пениса му с въртеливи движения ,а устата й ги следваше в съвършен синхрон . Тя повдигна члена му нагоре и започна да го ближе от тестисите да върха . Изплю се отгоре му. Тънка ивица от слюнката й се проточи между разтворените й устни и слабините му и проблесна на бледата светлина от крушката. Ръцете й разнесоха този естествен лубрикант по тръпнещата му мъжественост .

Изправи се и се обърна се с гръб към него , подпряла ръце на стената. Вирна предизвикателно задникът си срещу него и надигна полата си.

Бранимир коленичи на свой ред зад нея и смъкна подмокрените и розови бикини до глезените. Ръцете му галеха заоблените полукълба на дупето й.

Устните му целуваха вътрешната страна на бедрата й и постепенно продължаваха пътя си нагоре. Тялото й се стегна и потрепери конвулсивно когато засмука клитора й. Тя прехапа устни за да не изкрещи.

Бранимир се изправи и проникна бавно в нея. Тясната й влажна вагина обгърна плътно члена му и усещането беше неповторимо. Равномерните му тласъци я караха да стене тихо в коридора . Той целуваше шията и тила й . Тялото й се извиваше като струна при всяко докосване и милувка. Захапа леко меката възглавничка на ухото й. Усети как вътрешните и мускули се стягат и пулсират. Ханша й се поклащаше в такт с неговото темпо , а ръцете му пълзяха по тялото й. Извърна зачервеното й лице към себе си. Очите й го изгледаха премрежени от екстаза . Целуна я . Езиците им се преплетоха и тя почти изкрещя когато достигна своя оргазъм. Той се отпусна обвил ръце около нея. Дишаше тежко. Беше още твърд и не искаше да се разделя с влагата и топлината в нея. Усещаше как смесените им сокове лепнат и се стичат по вътрешната страна на бедрата й.

Тя се отдръпна задъхана от него и двамата приседнаха на пода рамо до рамо. Цветелина изпъна крака на пред и намести обратно презрамките на роклята си .

- Това не трябваше да се случва- каза тя.

- Ще ми простиш ли ако не съм напълно съгласен с теб.

- Може ли да ползвам банята.

-Разбира се- рече и й посочи вратата.

Чуваше шума на течащата вода докато се подмиваше.

- Има чисти кърпи върху пералнята. – осведоми я той загледан в светлината, която се процеждаше от банята през открехнатата врата.

- Благодаря, видях ги.

- Така и не отговори на въпроса ми.

- Ще ми го припомниш ли.

- Разбира се. Защо продължаваш да живееш с този човек.

За миг се чуваше само шума от течащата вода. Отвън той стоеше седнал с облегната глава на стената , а вътре в банята тя наблюдаваше изпитателно собственото си отражение в огледалото над мивката. Завъртя кранчето на чешмата и постоя малко. Той търпеливо очакваше отговора на въпроса си . Цветелина се подсуши, остави кърпата на мястото ,от което я беше взела и се върна в коридора. Застана да него и го погледна от горе. В очите и се четеше някаква притъпена болка , която подсилваше ефекта от преживените емоции . Бранимир се почувства глупаво докато седеше гол на земята, а в полезрението на зелените й очи , пенисът му постепенно омекваше.

-Защото не познавам друг живот освен този с него , защото не винаги е груб и защото го обичам- призна му тя.

Обърна му гръб и отиде към вратата , преди да я отвори и да излезе на стълбището се спря и му каза без да се обръща на зад:

-Това няма да се случи повече.

Остана сам , изпразнен и отмалял.

4.

Докато Валери се качваше по стъпалата към входа на блока , Бранимир се къпеше. Парата се виеше около него , а вентилаторът немощно бръмчеше опитвайки се да я изсмуче от тясното помещение. Водата се стичаше по тялото му и се завихряше край сифона в краката му. Все още я виждаше пред себе си : гола, стенеща и поразително красива. Все още чуваше как затваря вратата и го оставя сам в собствената му упадъчност, за да може тя да преживее своята.

Имаше някаква неизбежност в това, което предстоеше да се случи. Бранимир го беше отгатнал , Цветелина го беше пренебрегнала , а Валери щеше да го извърши.

Асансьорът отведе Валери до шестия етаж и той пристъпи към вратата на апартамента , отключи я и влезе вътре. Чуваше шума на душа в банята. Телевизорът работеше тихо в хола. Той събу обувките си и затвори вратата.

Когато Цветелина започна да крещи Бранимир подсушаваше плочките в банята и се опитваше да изчисти наслоената мръсотия в изронените им фуги. Истерията в гласа й го накара да изтръпне от главата до петите. Стискаше парцала в нямо вцепенение. Не можеше да помръдне.

Тя изпищя отново. Чу се глухо трополене , удар в стената и нови писъци.

Той хвърли парцалите , излезе на бегом от апартамента. Входната им врата не беше заключена и той връхлетя вътре. Вратата на банята беше разбита и висеше на една страна. От огледалото над мивката беше останала здрава само пластмасовата рамка, а отломките от него бяха пръсната по пода. Силната крушка в средата на тавана осветяваше помещението с бялата си светлина. Кръв се стичаше по порцелана на мивката , а от натрошените стъкла по пода започваха алените очертания на дребните й стъпала, продължаваха по коридора и отиваха към хола. По стените ги следваха кървавите отпечатъци на ръце й размазани по вехтия тапет. Някой се строполи на земята в хола. Чу задавени, измъчени стонове. Погледна през отворената врата и го видя проснат върху изтъркания ламинат. Стискаше гърлото си , но кръвта шуртеше от там като фонтан. Очите му се взираха в него недоумяващи. Телевизорът излъчваше тихо вечерните новини.

Цветелина се беше свила в ъгъла между дивана и стената , обвила ръце около коленете си. Халата й беше развързан и от долу се виждаше голото й тяло. Вълнестата му материя беше пропита с кръв, но не беше сигурен дали е негова или нейна. Стискаше нож в ръцете си и хлипаше. Косата падаше пред лицето й.

-Май трябваше да те послушам. Виж ме сега!- думите излизаха с усилие от устата й .

Тя повдигна глава и отмести косата от лицето си. Дълбоки прорези разделяха плътта по бузите и челото й. Кръвта се стичаше от дълбоките рани и капеше на паркета. Носът й беше безформена пихтия размазана на лицето й.

Зад тях Тялото на Валери потръпна няколко пъти и замря.

-Всичко е наред – каза Бранимир и пристъпи към нея.- Ще се оправиш, аз ще ти помогна.

-Не ти ли казах вече, че не можеш да ми помогнеш.

-Нали знаеш ,че това не би ме спряло.

-До последно ще си останеш наивник.

-Дай ми ножа Цвети.

-Не мога.

-Позволи ми да ти помогна.

-Аз сама ще си помогна- рече тя и острието преряза врата й. Гъста артериална кръв , обагри шията й като причудлива огърлица. Бранимир се хвърли на пред , взе ножа от ръката й и го метна на пода. Той се плъзна по кръвта на Валери и си спря до бездиханното му тяло. Свали тениската си и я притисна в грозния разрез ,който се беше отворил в меката й плът. Кръвта бързо попиваше в плата на дрехата. Очите й не го изпускаха от погледа си . Изглеждаше някак странно спокойна в последните си мигове. Той изкрещя във внезапно възцарилата се тишина.

Очите й загубиха блясъка си и остана само мъртвешка празнота.